— Може би. — Каза го със съвършено безизразен глас.
— Не ми вдъхвате кураж така, Просветена.
Някои биха нарекли усмивката й загадъчна, но Ингрей я прецени по-скоро като подигравателна. Той й кимна по същия начин и погледна през задния отвор на фургона дали улицата е чиста. Добави през рамо:
— Ако отидете при Левко веднага, може и да заварите съпруга си там. Както навярно и един червенокос островитянин, чийто език е благословен или от лоша пиячка, или от свещената целувка на самата Пролетна дама, или и от двете.
— Аха! — възкликна Халлана. — Ето една част от съня, чието сбъдване само бих приветствала. Толкова ли е сладък, колкото изглеждаше?
— Аз… май не мога да отговоря на този въпрос — каза Ингрей с усмивка. После слезе от фургона и тръгна към градската къща на Конскарека.
Портиерът на графа го посрещна с едно измърморено: „Милейди и принц-маршалът ви чакат в брезовия салон, лорд Ингрей“.
Ингрей схвана намека, кимна и забърза по стълбите. Стаята беше същата, в която беше изненадал Фара през първия ден на така наречената си служба — може би убитите й цветове и мрачната мебелировка я правеха любимо нейно убежище. Той завари там малката компания — Биаст и Симарк си говореха над един поднос с хляб и сирене, Фара беше полегнала на едно канапе, а една от придворните й дами притискаше към челото й мокра кърпа. Ароматът на лавандула освежаваше въздуха.
Фара се стегна и седна при влизането на Ингрей — удостои го с бдителен и суров поглед. Лицето й беше бледо, имаше сивкави сенки под очите и Ингрей си спомни какво беше казала Аяда за пристъпите й на силно главоболие.
— Лорд Ингрей. — Биаст с любезен жест го покани да седне. — Просветеният свещен ви задържа доста дълго.
Ингрей подмина това с кимване — нямаше желание да обяснява за Халлана.
Фара явно не беше в настроение за дипломация и подкара направо:
— Той какво искаше от вас? Пита ли ви нещо друго за мен?
— За вас не попита нищо, милейди, нито за случилото се в Глиганска глава — побърза да я успокои Ингрей. Тя се облегна назад с очевидно облекчение. — Въпросите му бяха предимно… — тук се поколеба — предимно теологически.
Биаст, изглежда, не споделяше облекчението на сестра си и свъси вежди.
— Засегна ли темата за брат ни?
— Само непряко, милорд. — Не виждаше причина да лъже Биаст за въпросите на Осуин, макар че засега не смяташе да разкрива и другите си отношения с учения свещен. — Искаше да знае дали мога да очистя душата на лейди Аяда от леопардовия дух в случай на нейната смърт, така както, изглежда, съм направил за покойния принц. Казах му, че не знам.
Биаст провлачи върха на ботуша си напред-назад по килима, сведе намръщено поглед и изглежда, си даде сметка какво прави, защото кракът му спря на едно място. Когато вдигна поглед, гласът му прозвуча по-спокойно:
— Вие наистина ли видяхте бога? Лице в лице?
— Яви ми се като млад поземлен лорд с изключителна красота. Не изпитах усещането… — Ингрей млъкна, защото не знаеше как да го обясни. — Виждали сте как децата правят зайчета и други фигурки върху стена със сянката, която хвърлят ръцете им. Сянката не е същото като ръката, макар да е създадена от нея. Младият мъж, когото видях, според мен беше сянката на бога. Опростена така, че да мога да я възприема. Сякаш отвъд нея лежеше нещо много по-голямо, което не можех да видя и което изобщо не би приличало на измамната сянка, ако можех да я възприема, без да… без да се пръсна на парчета.
— Той даде ли ви някакви указания за… за мен? — Плахата надежда в гласа на принца лиши въпроса от високомерие. Той хвърли поглед към сестра си, която слушаше напрегнато. — Или за някой друг от нас?
— Не, милорд. А вие мислите ли, че имате нужда от подобно указание?
Биаст се засмя тъжно.
— Сигурно търся малко сигурност в това несигурно време.
— Тогава сте дошли в грешния склад — горчиво каза Ингрей. — Боговете ми дават само намеци, гатанки и влудяващи игрословици. Колкото до видението ми, май така трябва да го нарека, то беше свързано единствено с погребението на Болесо. Богът се беше съсредоточил изцяло върху неговата душа. Когато настъпи и нашият час, може би и ние ще получим такова неподелено внимание.
Фара, която плъзгаше несъзнателно ръка по полите на роклята си в неосъзнат жест на напрежение, не много по-различен от този на брат си, вдигна поглед. Вертикалните бръчки между веждите й се вдълбаха още повече, докато обмисляше тази мрачна утеха, така както горило се дете гледа огън.