Биаст въздъхна.
— Когато му дойдеше времето, очаквах да получа короната от ръцете на баща си, на живия си баща, като всички крале Еленовшип преди мен. Изборът и коронацията на брат ми Биза татко ги беше планирал още преди три години, преди преждевременната смърт на Биза. Сега трябва да си взема сам короната, или да оставя трона на милостта на съдбата.
— Биза почина от внезапна болест, нали? — По онова време Хетвар го беше пратил на една от първите му куриерски мисии в Долни пристани и Ингрей беше пропуснал това кралско погребение. Само няколко седмици след това Биаст беше получил принц-маршалския флаг, принадлежал преди това на брат му. Дали този прецедент не беше раздвижил нездравите фантазии на Болесо?
— Тетанус. — Биаст потръпна. — По онова време бях в свитата на Биза в морския му лагер близо до Шлемов пристан. Той строеше няколко нови кораба. Още неколцина се разболяха от същото. Петимата богове да не дават да ме сполети такава участ. И досега не мога да застана до нечие смъртно ложе — заради преживяното там. Губя всякакъв кураж при мисълта, че може би ми предстои ново такова изпитание. По пет пъти на ден се моля татко да се оправи.
Ингрей беше виждал за последно умиращия свещен крал преди няколко седмици, точно преди старецът да се парализира. Още тогава кралят изглеждаше зле — жълта кожа, подут корем и изпито лице, движенията му бяха затруднени, гласът — тих и неясен.
— Мисля, че вече е време да измолим от боговете други благословии за краля.
Биаст погледна встрани, без да оспори казаното.
— Обвинението срещу Болесо, ако не е някоя измишльотина на Кумрил, ме кара да се чудя на кого мога да имам доверие. — След което изгледа Ингрей по начин, от който го полазиха тръпки.
— Всекиму според заслугите, бих казал.
— Това предполага способност точно да се преценяват хората, така че не мога да не ви попитам — вие взехте ли вече точната мярка на зет ми?
— Не, хм, не напълно.
— Той опасен ли е колкото Болесо?
— Той е… по-умен. — Какъвто беше и Биаст, както започваше да се убеждава Ингрей. — С което не искам да ви засегна — добави Ингрей, спомнил си със закъснение, че е по-добре да прояви малко такт.
Биаст изкриви лице в гримаса.
— Поне не е толкова луд, надявам се.
Мълчание.
— Можем да се надяваме на това… нали?
— Аз не се надявам на нищо и никого — избегна прекия отговор Ингрей.
— Дори на боговете?
— На тях — най-малко.
— Хм. — Биаст потри тила си. — Е, тронът не ме радва при тези обстоятелства, но нямам никакво намерение да го отстъпвам, през трупа си, на чудовища.
— Много добре, милорд — каза Ингрей. — Продължавайте в същия дух.
Симарк, който слушаше разговора със скръстени ръце, стана бавно и тръгна към прозореца, явно да провери часа по пътя на слънцето, защото се обърна и погледна въпросително господаря си. Биаст кимна и се изправи, като изпъшка уморено. Ингрей също стана.
Биаст прокара ръка през косата си в жест, копиран, съзнателно или несъзнателно, от Хетвар, реши Ингрей.
— Имате ли още някой съвет за мен днес, лорд Ингрей?
Ингрей беше само година или две по-голям от принца — Биаст едва ли можеше да го смята за авторитет.
— По всички въпроси на политиката имате по-добър съветник в лицето на Хетвар, милорд.
— А по други въпроси?
Ингрей се поколеба.
— По въпросите на храмовата политика Фритин е най-добре информиран, но имайте предвид, че фаворизира кина си. А за, хм, приложната теология се обръщайте към Левко.
Биаст, изглежда, се замисли върху тревожния подтекст на определението „приложна“.
— Защо?
Ингрей разпери пръстите на едната си ръка и започна да ги събира поред с палеца, започна от кутрето и свърши с показалеца.
— Защото Палецът докосва всичките други четири пръста. — Думите се изсипаха от устата му сякаш от нищото и той почти се стресна.
Биаст, изглежда, също сметна казаното за натежало от подмолно значение, защото изгледа Ингрей особено и несъзнателно стисна собствената си ръка.
— Ще го имам предвид. А вие пазете сестра ми.
— Ще направя всичко по силите си, милорд.
Биаст му кимна, махна на Симарк да тръгне напред и двамата излязоха от стаята.
Ингрей обиколи къщата да се увери, че Фара си почива в покоите си под грижите на придворните си дами, както можеше да се очаква, а графът е отишъл в кралския палат. Какво толкова беше привлякло Уенцел там — и е било по-важно от това да изчака новините от изслушването? Че не беше придружил съпругата си до съдебната зала не беше изненада — Уенцел без много шум избягваше Храмов хълм и понеже го правеше отдавна, днешното му отсъствие не предизвика въпроси. Но каквато и заплаха да прикриваше графът, той вече от седмици посещаваше най-редовно болния си тъст, без Ингрей да го надзирава. Самият той предпочиташе да не го преследва и там.