„Засега“.
Ситуацията, изглежда, изискваше повече хитрост, отколкото умение с меча, а ако не се грижиш за тялото си, умът също започва да отпада, затова Ингрей отиде в кухнята да хапне нещо — сервираха му с гарнитура от завоалирани оплаквания. След което издири Теско и го пришпори да върне на кухненските помощници парите, които беше спечелил от тях на зарове — с измама, а после го накара да му свали шевовете от главата и да смени превръзката на дясната му ръка. Дългата разръфана порезна рана върху обезцветената кожа изглеждаше затворена, но новата тъкан все още беше твърде крехка и той притисна внимателно марлята, докато Теско увиваше бинта. „Досега трябваше да е заздравяла“.
Есенен здрач се вмъкваше през тесните прозорци. Ингрей седеше на новото си легло и мислеше. Неизбежният и както личеше предстоящ траур на принцесата затваряше вратите на дома й за гостите, които съживяваха двореца на Хетвар всяка вечер и често имаха нужда от услугите на Ингрей в ролята на ескорт. Ако граф Конскарека решеше да го отпрати на някаква куриерска мисия, как тогава щеше да изпълни поръчението на принца да варди сестра му или задачата да спаси Аяда, която си беше поставил сам? Да прати някой от хората на Хетвар и тайно да остане в Изтокдом и да шпионира къщата? Тази идея изглеждаше подплатена с катастрофални усложнения. Поетото задължение да служи на графа беше като пропаст, която чака да го погълне, и той не беше сигурен, че Хетвар е премислил всички рискове на създалото се положение.
Би ли могъл да се противопостави на Конскарека? Изглежда, и двамата бяха получили сходни таланти. Конскарека имаше много по-голям опит, но беше ли и по-силен? И какво точно означаваше „сила“ в онова безгранично свещено пространство, където виденията приемаха форма?
И как, в този ред на мисли, човек трупаше опит, върху какво упражняваше талантите си? Бойната лудост на Ингрей по никакъв начин не можеше да бъде репетирана или упражнявана — тя го спохождаше само при нужда и беше окончателна и непредсказуема. А и несвестният глас — можеше ли някой да му устои? Да отвърне със същото? Да го пречупи? Изхабяваха ли се с времето тези таланти, както бе станало с демонската магия, която Халлана беше стоварила върху онзи нещастен „освинен“ човечец? Ингрей не мислеше, че ще намери доброволци, върху които да изпита талантите си. Но пък изведнъж му хрумна, че Халлана например охотно би се съгласила да участва в експеримента, а Осуин внимателно би си водил бележки. При тази мисъл се усмихна напук на всичко.
„Колко стар е моят вълк?“ Този въпрос изведнъж го подпря под лъжичката. Той насочи предпазливо възприятията си навътре — усещането беше като да се опиташ да видиш собствените си очи без огледало. Натрупаните вълчи души изглеждаха слени в хомогенна сплав, сякаш техните граници бяха някак по-пропускливи; вълците се бяха превърнали във Вълк по начин, който беше останал непостижим за графовете Конскарека с тяхното людоедско пребъдване през поколенията на собствения им кин. Ингрей преся фрагментите от вълчи спомени, достигнали до него, както от ужасните дни в началото на взаимното им съжителство, така и от по-късни сънища. Гледната точка беше странна, а миризмите — запомнени по-добре от гледките. Едно обедняло селце в днешни дни трудно се различаваше от някой горски град от стари времена.
Ала изведнъж на повърхността изскочи един крайно необичаен спомен — как дъвче със зъбите на малко вълче парче варена кожа от кираса, която е голяма почти колкото него. Боят, когато го хванаха на местопрестъплението, с нищо не намали задоволството от добре начесаните венци. Кирасата беше почти нова, завлечена в ъгъла на някакво сумрачно и опушено помещение. Направата й беше майсторска, нагръдникът — също, със силуета на вълча глава с раззинати челюсти, прогорен в кожата с нажежено желязо. „Вълкът ми е стар колкото Старите лесове и отвъд“.
Стар колкото коня на Уенцел? И по-стар дори, в определен смисъл, защото неговият вълк бе ходил в чужди земи и многократно се бе прераждал, цели четиристотин допълнителни години, преди да бъде така кърваво ожънат. Част от това време беше прекарал някъде високо в Кантоните, ако се съдеше по картините на студени планински върхове, които се бяха запазили в ума му. Един дълъг щастлив период, няколко одомашнени вълчи живота в някакво селце в забравена долина, където сезоните и поколенията се въртяха в бавно колело… Изхабяването или лошият късмет биха могли да сложат край на натрупването на вълчи души, но не бяха. Което навеждаше на мисълта, че Някой с много, ама много голяма продължителност на вниманието навярно е манипулирал въпросния късмет. „Така трябва да е било“, поправи го мрачно разсъдъкът му.