Ако пак видеше бога, би могъл да го попита. „Бих могъл да попитам и сега. Бих могъл да се помоля“. Нямаше желание да го прави — мисълта за молитва му беше точно толкова неприятна, колкото да си пъхне ръката в свещения огън на храмовия площад. Да се обърне към боговете му се беше струвало много по-приемливо решение, когато още не бе съществувала никаква вероятност Те да му отговорят.
Легна и потърси в себе си онзи поток, който го свързваше с усещанията на Аяда. Тихата му песен веднага го успокои. В момента нищо не я болеше, нито беше твърде уморена, мъчеше я само растящата скука. От това не следваше непременно, че е в безопасност — баналното удобство на тясната къща беше измамно. Конскарека беше нарекъл тази връзка случаен остатък от заклинанието за убийство и може наистина да беше така. Нима от време на време от лошото не излизаше и нещо добро? Трябваше да измисли някакъв начин да я види отново, тайно и скоро. Както и начин за връзка помежду им. Възможно ли беше това смътно усещане да стане по-конкретно? "Едно подръпване за „да“ и две — за „не“? Е, може би не точно така, но все трябваше да има някакъв начин.
Мечтанията му бяха прекъснати от един паж, който дойде със съобщението, че трябва да се яви при графа. Ингрей си взе оръжията, грабна дългото си дворцово наметало и слезе в преддверието. Конскарека бе там — сигурно току-що беше влязъл и се готвеше отново да излезе.
Графът даде някакви указания с тих глас на един притеснен коняр, после кимна любезно на Ингрей.
— Накъде, милорд?
— Към двореца на свещения крал.
— Вие не се ли връщате оттам?
— Почти е време — каза Уенцел. — Кралят едва ли ще изкара нощта. Кожата му е придобила онзи особен восъчен оттенък… който е сигурен предвестник при заболяване като неговото.
А кой да знае, ако не Конскарека? От гледната точка и на умиращия, и на опечаления наследник, осъзна Ингрей. Временно бяха останали сами, след като слугите бяха изпратени да доведат Фара, и Ингрей сниши глас:
— Имам ли основания да те подозирам в убийство от свръхестествен характер?
Уенцел поклати глава, явно без ни най-малко да се засегне от въпроса.
— Смъртта му наближава без нужда от външна помощ. На даден етап — много отдавна — може и да съм искал да я ускоря. Или, по-високомерно, да я забавя. Сега само чакам. — Той въздъхна тихо.
Смъртта, стар познайник, не притесняваше Уенцел — и въпреки това ленивото му отегчение приличаше на Ингрей на маска. Графът криеше някакво напрегнато очакване, което изплуваше смътно и краткотрайно на повърхността, когато той току вдигаше поглед към стълбището в очакване на Фара. Накрая принцесата се появи — бледа, хладна, с черно наметало.
Ингрей, с фенер в ръка, поведе през тъмнеещите вече улици на Кралиград — забеляза, че е единственият придружител на знатната двойка. Вечерният въздух беше студен и влажен — към полунощ калдъръмът щеше да стане хлъзгав от росата, — но отгоре първите звезди вече грееха на безоблачно небе, от което нямаше скоро да падне дъжд. Уенцел беше предложил ръката си на принцесата и я подкрепяше по пътя с обичайната си студена любезност, която никога не му изневеряваше. Ингрей протегна сетивата си — всичките си сетива, — но не откри никаква нова заплаха да дебне в сенките. „И как иначе. Ние сме заплахата, Уенцел и аз“.
Факли в скоби по стените осветяваха входа на кралския палат с потрепващо сияние. Палатът по нищо не приличаше на старите си горски предшественици от дърво и тръстика, защото беше изграден предимно от камък като всяка друга господарска къща в Изтокдом, издигната в последните дни на дартакийското величие. Пазачите се разтичаха да отворят широко портите от ковано желязо и запрегъваха снаги в дълбоки поклони пред принцесата и нейния съпруг. Изглеждаха смутени и дори унизени от мисълта колко безполезни са пиките и мечовете да защитят господаря им от онова, което го дебнеше тази нощ. Макар още да бяха много далеч от покоите на краля, дори тук слугите говореха тихо и с треперливи гласове, докато ги придружаваха по тъмните задушни коридори.
Напред светлина от лампа се изливаше в коридора и се отразяваше в излъсканите подови дъски. Ингрей си пое дълбоко дъх за кураж и последва графа и принцесата в стаята.
21.
В спалнята на свещения крал имаше по-малко хора, отколкото беше очаквал да завари. Един облечен в зелено лечител и неговият помощник седяха до леглото с балдахин и и от двамата се излъчваше унило примирение, знак, че всичките им лечителски способности вече са безсилни. Чакаше и един свещен в сива роба от ордена на Бащата, той пък напрегнат в очакване да бъде призован. В една съседна стая, разделена с преддверие от спалнята, скрит за погледа и, слава на боговете, приглушен от стените, петогласен хор пееше химн. Квинтетът звучеше прегракнало и уморено — може би скоро щяха да направят почивка.