Ингрей се вгледа в краля. Той не носеше товара на такива тъмни нашественици като тези на Ингрей или на Уенцел, не беше шаман, нито магьосник, а просто човек, макар и впечатляващ дори в предсмъртния си час. Много различен беше от младежа Еленовшип, за когото Хетвар говореше с такава носталгия, когато си припомняше детските години, младежа, който бе поел принц-маршалския флаг от ръката на собствения си баща и съвсем млад си бе спечелил победа и репутация в един вече наполовина забравен сблъсък по границата с Дартака. Когато Ингрей беше дошъл в града като новоназначен служител на Хетвар, кралят беше здрав и жизнен въпреки среброто в косата си и всички преживени скърби. Последните месеци на коварната болест го бяха състарили бързо, сякаш за да наваксат пропуснатото време.
Сега беше дошло времето на последния му сън. Ингрей се надяваше Фара да си е взела сбогом с баща си по-рано, защото тази нощ разговори нямаше да има. Сухата петносана кожа и грозният жълтеникав оттенък наистина носеха восъчната лъскавина, която Конскарека беше назовал предвестник на края. И още — дишането на краля беше хрипливо и неравномерно, всеки дъх — поет и издишан, последван от пауза, която приковаваше очите на всички присъстващи, докато гърдите не се повдигнеха отново и погледите не се сведяха.
Лицето на Фара беше пепеляво, но овладяно; тя направи петорния знак, целуна леко краля по потното чело и отстъпи назад. Свещеният на Бащата се осмели да сложи утешително ръка на рамото й и да прошепне:
— Той живя добре, милейди. Не се страхувайте.
Погледът, който му хвърли Фара, беше еднакво лишен както от страх, така и от утеха, както всъщност и от изражение въобще. Ингрей дори се изненада, че принцесата не наруга свещения — ако на него предложеха подобна баналност в момент като този, определено би се изкушил да извади меча си и да прониже нахалника. Фара само измърмори:
— Къде е брат ми Биаст? Трябваше да е тук. Както и архисвещеният.
— Той беше тук по-рано, милейди, постоя дълго и скоро ще се върне. Предполагам, че архисвещеният и милорд Хетвар ще дойдат с него.
Тя кимна отсечено и се отмести. Ръката му се поколеба във въздуха, сякаш да предложи успокоение някому другиму, но за щастие се отказа и отстъпи встрани, за да остави принцесата насаме със скръбта й.
Конскарека стоеше и наблюдаваше, разтворил леко крака, сякаш за по-добра опора — самото въплъщение на загрижен съпруг и лорд. Лицето му не изглеждаше по-мрачно, отколкото предполагаше случаят. Само за очите на Ингрей графът приличаше на котарак, която клечи пред дупката на мишка. Какво още щеше да се случи в тази стая, освен предизвестената смърт на един стар човек, пък дори той да е крал? Конскарека витаеше в Изтокдом вече от седмици. Какво още чакаше освен края на бдението си? И ако присъствието му тук беше толкова важно за плановете му, колко ли го беше вбесила необходимостта да се откъсне от столицата и да се погрижи за неканеното погребение на Болесо?
„Има двама свещени крале в тази стая. Как е възможно да има двама?“
Въпросът, който Ингрей бе задал при Хетвар и на който не беше получил задоволителен отговор, отново изникна в главата му. Какво правеше свещения трон свещен? Можеше само да гадае, в най-добрия случай. Но подозираше, че Конскарека знае.
Изведнъж си даде сметка, че духовният кон на Конскарека вече не е потиснат в стегнат възел като преди, а сякаш се е разнесъл по цялото му тяло, яхнал реката на кръвта му. Беше покорен… не… беше в готовност. И напрежението, и търпението на Конскарека изглеждаха буквално свръхчовешки.
Ингрей усещаше как собствената му кръв пулсира във вените. Логично беше натрупването на вълчите животи на неговия вълк и на конските животи на жребеца на Уенцел да засили съответно вълчата и конската им квинтесенция, но изглежда, не действаше по този начин; по-скоро сякаш всички мъдри създания от този вид се съсредоточаваха около някакъв общ център, без значение колко пластове се натрупват с поколенията. „Двата много си приличат“ — беше казала Аяда. „И с право, както изглежда“.