Певците стигнаха до края на химна и млъкнаха; тихият шум на провлечени стъпки подсказа на Ингрей, че навярно ще направят почивка. Бяха пратили дякона на Майката да погледне дали не идва принц-маршал Биаст. Свещеният беше отишъл в другия край на стаята да изпие чаша вода. Откъм леглото се чу хриплив дъх — и не беше последван от друг.
Лицето на Фара се стегна още повече, очите й отразяваха светлината като огледало от непролети сълзи. Конскарека пристъпи към нея само колкото да й подаде дантелена кърпичка, която тя стисна конвулсивно, после пак отстъпи назад. Графът не каза нищо глупаво. Всъщност не каза абсолютно нищо.
Наистина отстъпи крачка назад, после се изправи почти на пръсти и протегна ръце като соколар, който вика своята птица.
Ингрей следеше всяко негово движение, съсредоточен до крайност, напрегнал сетивата си. Не беше светец и ие можеше да вижда душите. Долови отделящата се душевна материя само защото нещо се откъсна от нея, разви се сякаш на минаване и бавно се понесе във въздуха — като дим от ароматна пръчица. Боговете ги беше усещал и преди и само благодарение на този си опит успя да различи безмерното Присъствие, от което настръхна. Само че Този не беше дошъл тук заради него и изчезна с трофея си още преди зениците на Ингрей да са се разширили в безсмислен опит да го съзре.
Загадъчното ухание се задържа, хладно и сложно като гора през пролетта — вода, бор, смола, влажна пръст, слънце — можеше ли смехът да е миризма? Тя го разбуди и възбуди едновременно, накара цялото му тяло да настръхне и главата му се вдигна към нея, очите и ноздрите му се разширяваха напразно. Той вдиша дълбоко, обзет от пълно объркване. Какво трябваше да прави сега? Да избута Фара настрани? Да се нахвърли върху Конскарека? Не можеше да извади меч на горското ухание, да заразсича въздуха като някой умопобъркан. В миризмата като че ли нямаше зло — имаше опасност, имаше и сила. „И величие. Определено величие“.
Ингрей улови момента, когато главата на Конскарека се изви рязко назад и графът вдиша в гърдите си есенцията на кралската власт. Конскарека залитна леко, сякаш огромен орел беше кацнал на разперените му ръце. Стисна очи и издиша доволно. Когато се отвориха отново, очите му горяха.
„Свещеният огън“, помисли си Ингрей. Също и: „Толкова бързо! Какво стана току-що?“ Със сигурност Конскарека не беше… да, определено не беше причакал отлитащата душа на свещения крал, поглъщайки я като поредното духовно животно сред тъмното изродено множество, което вече живееше в гърдите му. А и неговата магия за безсмъртие улавяше едновременно душата и тялото, оставяше собствения му труп като изпразнена черупка.
Ингрей му прошепна удивено:
— Открадна благословия от боговете!
Смътното доволство на Конскарека едва не стопи сърцето му.
— Това — графът плъзна ръка покрай тялото си, говореше едва доловимо — това никога не е било на боговете. Ние го създадохме сами. Мястото му е тук. Беше ми отнето преди две и половина столетия. Сега се върна. За кратко.
Свещеният на Бащата, в неведение за всичко това, вече стоеше до леглото на краля, там беше и лечителят, зает с последния преглед. Двамата доближиха глави за тиха консултация. Свещеният направи петорния знак над трупа, после и на себе си, накрая изрече кратка молитва.
Така. Беше хванал Уенцел в още една лъжа, в най-добрия случай — полуистина. Само че вече нищо не беше в състояние да го изненада. В стаята не бе имало двама свещени крале — имало бе двама частични крале, които взаимно бяха осакатявали и всеки бе държал като заложник целостта на другия. Сега имаше само един, цялостен. Ингрей потръпна под ужасната тежест на неговата усмивка, усмивката на суверена.
— Да започнем поред — каза Уенцел, близна палеца си и докосна Ингрей по челото. Ингрей се дръпна, но беше късно. Усети как връзката му с Аяда се скъсва с плющене и едва се сдържа да не извика от мъка и гняв. Преди да е вдишал докрай, връзката се възстанови, но вместо Аяда в другия й край се беше настанил Конскарека. Кралската воля яхна обземащата Ингрей паника, както опитен ездач яхва младо жребче. Усещането едва не го погуби, причерня му, коленете му се подгънаха. Със свъсени вежди, Конскарека впи поглед в лицето му, после кимна доволно.
— Да… — Думата беше като въздишка. — Това ще свърши работа.
Фара се обърна да погледне съпруга си — очите й се разшириха и тя вдиша шумно. Ако принцесата виждаше с обикновените си очи и една десета от неимоверното величие, което Ингрей долавяше с шаманското у себе си, внезапното й благоговение едва ли беше изненада. Конскарека близна отново палеца си и го опря до челото й, после пристъпи да я прегърне, така че главите им се опряха в жест, който повечето хора биха взели за утеха или благословение. Когато графът се отдръпна, очите на Фара бяха прибулени и втренчени. Ингрей се зачуди дали и неговите очи не изглеждат така.