С ръка около кръста на съпругата си, сякаш за опора, графът се обърна към свещения на Бащата.
— Когато дойде шурей ми, кажете му, че съм отвел принцесата у дома. Боя се, че от всичко това отново я заболя главата.
Свещеният, приковал сякаш не по своя воля цялото си внимание върху графа, кимна енергично.
— Разбира се, милорд. Толкова съжалявам за загубата ви, милейди. Но сега душата на баща ви е в един по-добър свят.
Конскарека сви устни.
— Е, всички хора се раждат бременни със собствената си смърт. Опитното око може да я види как набира сила в тях с всеки изминал ден.
При тази смущаваща метафора свещеният се размърда и измърмори:
— Не съм сигурен, че…
Графът вдигна ръка и той млъкна.
— Кротко. Кажете на принц-маршала, че ще се видим утре сутринта. Късно сутринта вероятно. Може да пристъпи към подготовката на погребалните церемонии както желае.
— Да, милорд. — Свещеният се поклони; същото направи и лечителят от другата страна на леглото.
— Ингрей… — Конскарека се обърна към служителя си и устните му се извиха в ужасяващо обезпокоителна усмивка. Гласът му се сниши до зловещо нисък регистър, който завибрира в костите на Ингрей. — След мен.
Бесен, омаян и трескав, Ингрей се поклони и последва господаря си.
Конскарека прекара жена си и Ингрей бързо и без придружители през тъмните коридори на кралския палат. След още едно „Кротко“ от неговата уста стражите при портата ги поздравиха и ги пропуснаха без въпроси и бавене. Поеха по нощните улици — въздухът започваше да се прибулва мъгливо от все по-силния хлад. След първия завой Ингрей погледна през рамо и видя процесия от полюляващи се фенери. Гласове пробиха през мъглата — Биаст и благородната му свита бързаха към смъртното легло на краля. „Твърде късно“. Различи гласа на Хетвар — казваше нещо на принц-маршала. Зачуди се дали Хетвар не е взел и печата на свещения крал, който му беше поверен в дъбовата си кутия, заедно със сребърния чук, с който да го счупи до леглото.
Групата на Конскарека нямаше фенери, нито факла, тримата бяха с тъмни наметала и стъпваха тихо. Ингрей не вярваше някой от групата на принц-маршала да ги е видял. Продължиха да се спускат. Няколко улици по-нататък стана ясно, че не отиват в къщата на Конскарека, както бе очаквал Ингрей, Вместо това продължиха по стръмното, към конюшните. Вратите бяха отворени широко, няколко фенера хвърляха мека светлина.
Един коняр скочи от пейката до външната стена и се поклони плахо на приближаващия се граф.
— Всичко е готово, милорд.
— Добре. Изчакай тук.
Конскарека побутна Фара и Ингрей пред себе си. На минаване покрай тъмните отделения Ингрей забеляза, че големият дорест кон на графа и петнистият Вълчак са оседлани, а зад седлата са привързани дисаги. Една червеникавокафява кобила в отделение от другата страна на пътеката също беше оседлана. Когато минаха край елена, той изпръхтя и разтърси рогата си, а острите му копита затропаха нервно по пода.
Конскарека посочи един фенер, Ингрей се протегна и го свали, после всички влязоха, начело с графа, в стаята с такъмите. Сбруи лъщяха, закачени на стените, кожените части бяха излъскани до блясък, декоративните кабари грееха без петънце от ръжда. Върху няколко празни поставки за седла чакаха три ката дрехи. Ингрей позна собствените си гамаши, отдолу стояха изправени ботушите му. Вторият кат бе дамски костюм за езда в цвят на тъмно вино със златна нишка.
— Облечете се — каза Конскарека.
Фара мълчаливо развърза връзките на пищното си наметало и то се свлече с въздишка на дървения под.
— Някой трябва да ми помогне с копчетата, милорд.
— А, да. — Графът направи гримаса и вещо разкопча редицата миниатюрни перлени копчета на гърба й. Ингрей свали дворцовото си наметало, градските си обувки и жакета със сребърна бродерия, после нахлузи и пристегна гамашите си, преди роклята и фустите на Фара да се свлекат в краката й. Не мислеше, че някой от двамата има силите да изпита стеснение от тази неочаквана интимност. Екзалтацията, объркването и ужасът не оставяха място за по-незначителни емоции. Ингрей си нахлузи ботушите и се изправи, после закачи на колана си канията с ножа и ножницата с меча. Богохулният му суверен още беше зает с мистериите на Фариното облекло.
Когато графът вдигна ръце да й помогне с жакета, Ингрей улови с крайчеца на окото си блясъка на нова кожа откъм канията на кръста му. Нова кания; нов нож? Той тихо, заднешком, излезе от стаята. Би ли могъл да се разбунтува срещу омагьосващата воля на Конскарека? Щом можеше да мисли за съпротива, значи можеше и да приведе мислите си в действие, нали така? Стига да не мисли твърде усилено за това, може би? „Аяда, какво става с тебе сега?“ Вече не знаеше, не я усещаше. Всичко, което се случваше в момента, очевидно бе грижливо подготвено и сега, когато Ингрей беше вързан на къса каишка, дали графът не беше подготвил и нападение срещу тясната къща?