Все така заднешком напипа и дръпна резето на отделението с елена, после отвори вратата. Пръстите му бяха изтръпнали.
— Върви — прошепна той. Животното подскочи два пъти на място, изпръхтя със звук като пропукващ се лед, после се стрелна покрай Ингрей: копитата му тропаха и стържеха по шарените плочи. После еленът сякаш дойде на себе си и изчезна в тъмнината на града с почти нереална скорост. Ингрей застина, когато Конскарека подаде глава от стаята и се намръщи.
— Стой — тросна му се графът и по липса на друг избор Ингрей зачака.
Все още стоеше там и се бореше… не толкова да помръдне, а да поиска да помръдне, когато графът се появи отново, сменил градските си дрехи с кожени гамаши и ботуши, стиснал решително Фара за лакътя. Конскарека хвърли поглед към празното отделение и за изненада на Ингрей само се усмихна кисело.
— Почти успя да ме изплашиш. Явно си получил вдъхновение. И почти улучи целта. Може би трябва да ти сложа и намордник.
Не каза нищо повече, а насочи Фара към отделението, където дорестата кобила на Аяда се размърда нервно.
— Страх ме от този кон, милорд — промълви треперливо Фара.
— Не за дълго, обещавам ти — измърмори той. Ингрей не виждаше почти нищо над дъсчената стена и между декоративните решетки, само потрепващите уши на кобилата и теметата на графа и принцесата — неговата бе руса, нейната тъмна — но чу шум от триеща се кожа като от нож, който вадят от канията му. От тихото мърморене на графа и наполовина разпознатите думи настръхна. После се чу удар като в месо, пресекнато цвилене, юздата бе дръпната със сила, която разтресе стените… после и подът се разтресе, когато тежко тяло се стовари отгоре му, потрепна конвулсивно и замря.
Двете глави отново се обърнаха към пътеката. Фара се беше облегнала на Конскарека и се тресеше неудържимо. И да имаше кървави пръски по дрехите й, в тъмното не се виждаха.
— Какво ми направи? — простена тя.
Шаманът в Ингрей съзря в гърдите й силна, но уплашена сянка, свита като натегната пружина.
— Шшш — успокои я Конскарека. Докосна отново челото й с палец и втренченият й поглед се върна. Сянката на кобилата също утихна, макар да изглеждаше повече упоена, отколкото успокоена. — Всичко е наред. Хайде, ела.
Притесненият коняр се появи отнякъде.
— Милорд? Какво е…
— Доведи конете.
Трите оседлани животни бяха изведени в тъмния двор пред оборите. Конярят и графът вдигнаха с общи усилия Фара на червеникавокафявата кобила; Конскарека лично провери коланите под седлото, пъхна краката на принцесата в стремената, приглади полата й и нагласи разтрепераните й ръце върху юздите.
— Качвай се!
Ингрей яхна коня, а той заподскача под него и почна да хвърля къчове. Конскарека го погледна, подхвърли още едно „Кротко!“ с известно раздразнение и конят на Ингрей кротна, макар още да потръпваше уплашено.
Графът затвори вратите на конюшнята и конярят му помогна да се качи на седлото. Конскарека пъхна крака в стремената, после се наведе и сложи длан върху челото на коняря.
— Иди си вкъщи. Заспи. Забрави.
Очите на коняря се замъглиха, той се прозина и се обърна.
Конскарека вдигна ръка и извика на Ингрей и Фара:
— Следвайте ме!
Поведе ги с бавен ход през тъмната мъгла. Копитата стържеха по стръмния калдъръм и звукът отекваше в стените на сградите, докато тримата лъкатушеха по улиците на Кралиград.
На минаване през празния пазарен площад Конскарека се наведе настрани, притисна ръка към корема си и повърна — изплю на паважа нещо тъмно и мокро. Когато мина покрай същото място, Ингрей не подуши стомашен сок, а кръв. „И той ли кърви заради несвестния си глас като мен?“ И колко от това съкровище беше използвал напразно за заклинанието върху Ингрей, щом сам го беше определил като „твърде много“?
Стражите при югоизточната порта ги пуснаха без проблеми. Изглежда, на графа дори не му се налагаше да прибягва до несвестния глас, за да им въздейства.
След като излязоха от града, Конскарека подкара в тръс. Завиха наляво на първия селски кръстопът и поеха надолу към Щърк. Почти пълната луна разкъса оковите си и очерта дългите им неясни сенки върху пътя пред тях.