„Къде отиваме? За какво сме му? Какво ще правим, когато стигнем?“
Ингрей изскърца със зъби от безсилие при мисълта, че не е успял да прати съобщение. Или да остави… Зачуди се какво ли ще си помислят хората на сутринта, когато заварят хаоса в конюшните — три коня и еленът — изчезнали; една кобила — заклана, и купчина дворцови дрехи, захвърлени на пода в стаята с такъмите. Бяха напуснали Изтокдом бързо и тихо, без съмнение, но не и тайно. Поне заради Фара със сигурност щяха да ги преследват. „Което значи, че каквото и да е планирал Конскарека, очаква то да стане бързо, преди да ни застигне потерята. Дали да не се опитам да го забавя?“
Задачата му беше да шпионира Конскарека и да охранява Фара. Досега с първото се справяше добре, поне в известен смисъл, но определено се проваляше във второто, нищо че яздеше до нея и уж я пазеше. Беше опитал да промени баланса на силите, като бе освободил елена, но този ход се беше оказал зле насочен. Зловещият му страх, че Конскарека може да е повел жена си за някакво странно кърваво жертвоприношение, не беше подкрепен нито от факти, нито от логика. В новото й състояние, с новоприетия дух на кобилата, той не можеше да я обеси на някое дърво като пратеник към боговете, а принцесата не беше и девица, въпреки безплодието си. Пък и Ингрей не вярваше, че Конскарека иска да си общува с боговете, освен да им покаже някой неприличен жест в знак на предизвикателство. А къде бяха Те в тази нощ на необясними събития?
Елени за Еленовшип. „Коне за Конскарека“. Фара беше Конскарека по мъж, без значение колко незадоволителен се беше оказал този брак за нея, а във фамилното дърво на Еленовшип имаше и още няколко невести от рода Конскарека, при това не в последните му разклонения. В своето си време те всичките трябваше да са били едновременно сестри, дъщери и внучки на графа, изведнъж си даде сметка Ингрей. Вътъкът на тази семейна плитка беше удивителен в своята оплетеност, ако човек се насилеше да мисли за графа като за един човек, а не като за десетки различни. Кин. Кин. Трябваше да има нещо, свързано с киновете.
Знаменосците на свещените крале по традиция били техни близки роднини. Симарк беше втори братовчед на Биаст, а преди това беше изпълнявал същата служба и при по-големия му брат, Биза. Отдавнашният знаменосец на покойния крал беше починал преди половин година, от естествена смърт, и кралят не беше побързал да назначи нов — дали още тогава не бе предусещал кончината си и не бе решил да не назначава нов човек на този ценен пост, който предполагаше приятелство и доверие? Или пък бе имало ново назначение, блокирано от Конскарека по някакви негови си причини? Един свещен крал се нуждаеше от знаменосец, който да носи във вените си същата благородна кръв и така да съхранява честта на суверена. Или пък знаменоска? Ингрей хвърли поглед към Фара, която почти беше легнала на шията на коня, лицето й бе бледо и унесено. Яздеше все пак, но нищо повече. Тази нощ щеше да е изпитание за издръжливостта й.
Хетвар щеше да му съдере кожицата заради това. Ако Ингрей оцелееше дотогава. Само да оцелееше, реши Ингрей, Хетвар можеше да му съдира кожата колкото пъти поиска. Още по-добре — ако и той, и Фара оцелееха: щяха да поднесат интересна главоблъсканица на Аядините съдии. Ако създадяха прецедент, като накажеха или порицаеха Аяда заради леопарда й, то той логично би трябвало да се приложи и върху принцесата заради новата й кобилка. „Мисля, че бих могъл да постигна нещо с това. А ако аз не успея, Осуин със сигурност ще го направи“.
Наближиха Щърк и поеха на север по главния крайречен път. Лунната светлина се отразяваше в широката водна повърхност и се процеждаше на ярки изливи между дърветата покрай брега. През тропота на копитата и скърцането на кожа Ингрей долавяше тихия плисък на течението, смесващ се с шепота на падащите листа.
Смуши Вълчак напред и попита:
— Господарю, къде отиваме?
Графът обърна глава към него и зъбите му се белнаха за миг в сенките при това почтително обръщение.
— Не се ли сещаш?
На север. Възможно бе да бягат към Кантоните, но на Ингрей това някак не му се вярваше. Двудневна езда с бърз ход би могла да ги отведе до подножието на Гарванов рид…
— Ранената гора. Кървавополе.
— Преди беше Светодърво. Браво, умното ми вълче.
Ингрей зачака, но Конскарека не каза нищо повече, а пришпори коня си почти в галоп. Другите два коня изпръхтяха и го последваха.
Изглежда, мозъкът на Ингрей още не беше отказал съвсем. Свещеният кралски дух на Конскарека го беше обезсилил. Какво странно заклинание… не, не беше просто заклинание. Изобщо не приличаше на ударната, паразитна магия, с която се беше преборил в Червени яз. Това беше нещо друго, нещо огромно, старо и силно. По-старо от самия Конскарека? А и не го усещаше зло по природа, макар че всички дарби се изкривяваха в почерпените от дългото време ръце на Конскарека.