Ужасната харизма на кралете… хората пълзяха към тях, защото копнееха да се окъпят в нея, заради нещо повече от материалната изгода. Изкушението на героизма, благодатта на действието носеха само смъртта като изгода и въпреки това хората се стичаха под знамето на своя крал. Дали пък тайната не се криеше в изкусителното обещание да се усъвършенстваш в служба на това високо, сияйно на вид нещо?
Конскарека не беше създал съвсем сам кралския си дух преди всичките онези столетия. Беше го получил като семейна скъпоценност — „от незапомнено време“ беше съвсем точен израз за традиция, непознавала писменото слово, за да овърже годините в питомни редици, но кин племената бяха обитавали тези земи толкова отдавна, че изглеждаха стари като самата велика тъмна гора. Каквато и кралска магия да си бяха създали, бяха я създавали много, много отдавна.
Хората от старите племена, дори според собствените им хроники, били сбор от високомерни, жестоки и като цяло луди хора. Нужно било нещо толкова силно като това пламтящо великолепие, за да ги строи в някакво подобие на редица, пък била тя и не съвсем права. В последните им дни ги беше тласкал и страхът от Одар, вярно, но страхът често раздробяваше усилията и ги пръскаше като листа по вятъра, вместо да ги сплоти. Колко енергия бяха притежавали Конскарека и колко бяха изхабили, за да отведат великия ритуал при Светодърво до началото му — та какво оставаше до края му? Ако това беше последното предсмъртно дихание на кралския дух, какъв ли е бил той в жарката си сила?
Издигащата се луна се срещна с издигащите се мъгли и превърна света във врящо море от светлини и сенки. Свещеният крал вдигна и после свали ръка, и ги поведе в бесен галоп по правия осветен участък на крайречния път. Сякаш препускаха по облаците, сякаш летяха. Очите на Ингрей се насълзиха от студения вятър. Конят му тичаше с лекота и Ингрей, с пръскащо се сърце, отметна глава назад и пое в себе си препускащата нощ. Зад него беше провал, пред него — навярно катастрофа; но в този сребърен час той се чувстваше великолепно.
22.
Луната беше в най-високата си точка. Покритите с пяна коне наближаваха края на силите си. Всеки кралски куриер отдавна би спрял да смени коня си и Ингрей тъкмо започваше да се чуди дали Конскарека не е решил да яздят животните до смърт, когато графът най-накрая позволи на едрия си дорест жребец да забави крачка. След още няколко минути им даде знак и ги поведе встрани от пътя към една фермерска къща, сгушила се самотно сред дърветата край реката. Фенерът на верандата хвърляше мътна червеникава светлина в лунносиния мрак.
Три коня чакаха, вързани за парапета. Докато се смъкваха от седлата, един коняр с ливреята на Конскарека скочи от одеялото, което си беше постлал на верандата, и се зае да прехвърли такъмите. Графът отпусна на Ингрей и Фара време колкото да излапат по един комат хляб със сирене, да пийнат по глътка бира и да идат до клозета зад къщата, преди отново да яхнат конете и да поемат на път. Фара беше бледа и изтощена, но волята на свещения крал не й позволяваше да се отклони от задачата си — да се прилепи към новия си кон и отново да препусне в галоп.
Дори Ингрей се олюляваше на седлото, когато спряха отново, пред друга стара фермерска къща с тръстиков покрив, току отвъд един хълм встрани от главния път. Не бяха срещнали други ездачи и бяха заобикаляли тихо и отдалеч укрепените селца, които се срещаха все по-нарядко покрай стесняващата се река. Фара буквално се срина от седлото в ръцете на съпруга си.
— Тя няма да може да язди повече тази нощ, милорд — измърмори Ингрей.
— Няма значение. Дори ние с теб не бихме могли да изминем цялото разстояние наведнъж. Тук ще починем.
Почивката беше подготвена предварително, както стана ясно, когато едно уплашено селско момиче се появи да заведе Фара в къщата. Графът тръгна с друг коняр с ливреята на Конскарека, явно пратен тук да се погрижи за животните. Отведоха ги покрай схлупената къща в един навес отзад, където Уенцел огледа новите коне и изсумтя доволно. И тези не бяха фермерски кранти, а хубави коне, пратени от собствените му конюшни.
По всичко личеше, че бягството е добре планирано. Преследвачите можеше и да разпитват из хановете покрай пътя и в обществените конюшни, където бързащи пътници биха могли да наемат свежи коне, но нямаше да открият и следа от тях — нито някой, който ги е видял, нито изоставени животни. Да разпитват във всяка фермерска къща покрай реката от Изтокдом до северната граница би отнело твърде много ценно време дори за хора с почти неограничени възможности като принц-маршала и Хетвар. А и те щяха да претърсват още поне пет-шест пътя във всички посоки.