„До каква степен мога да устоя на кралското заклинание?“, чудеше се Ингрей, обзет от някакво кротко отчаяние. Стига преди това да успееше някак да си събере мислите и да си пришпори волята. Дали ако се отдалечеше достатъчно от Уенцел, разстоянието би отслабило ефекта от гласа му, потопил го в това фалшиво спокойствие, или пък трансът щеше да се разпръсне в някаква степен, ако Уенцел раздвоеше вниманието си? Ингрей чувстваше глад за това кралско внимание така, както кучето върти опашка за кокал пред господаря си, или момчето копнее за усмивка от баща си. Кучешкото умилкване го караше да скърца със зъби, но че Конскарека така небрежно краде от синовната му лоялност, лоялност, на която лорд Ингалеф така и не беше доживял да се порадва, изливаше в сърцето на Ингрей поточе от нажежен до червено гняв. И въпреки това той продължаваше да се мъкне след господаря си като измръзнало уморено дете, което копнее за топлината на огнище.
Довлече се след Уенцел до верандата, седна и залюля уморените си крака през ръба, после се загледа заедно с графа към залязващата над долината луна. Конярят донесе храна — хляб и шунка, само че този път вместо бира имаше стомна младо вино. Лозето на фермата явно беше случило на слънце и дъжд, защото виното се плъзгаше меко и ароматно по небцето като течно злато. Близостта с господаря му разръчка в гърдите на Ингрей пиянски екстаз, удържан само от умората му, като онази отпадналост, при която опияненият от твърде много вино човек обикновено е съвсем сигурен, че може да стане и да си тръгне веднага щом реши. Ингрей отпи отново.
— Красиво е, милорд — каза той и кимна към заскрежената от светлина гледка.
Устните на Уенцел се изкривиха в странна гримаса.
— Виждал съм достатъчно лунни залези. — И след миг добави: — Радвай му се, докато можеш.
Тревожно многозначително изказване, помисли си Ингрей.
— Защо препускаме в галоп? С какъв враг се надбягваме? Преследване от Изтокдом?
— И това също. — Уенцел разкърши рамене. — Времето не ми е приятел. Благодарение на Еленовшипския хитър навик да избират синовете си за свещени крале, докато бащата е още жив, минаха повече от сто и двайсет години от последното междуцарствие. Усилието да се осигури друга такава пролука в момента ми се струва непосилно. Смятам да се възползвам от тази. — Усмивката му приличаше на озъбване. — „Или да умра, докато се опитвам“ тук не важи.
Значи подозренията на Хетвар бяха основателни — Конскарека наистина се стремеше към избори и беше положил усилия да манипулира имащите глас. А може би също живота и смъртта на потенциалните конкуренти за поста?
— Значи всичко това е за да станеш отново свещен крал, така ли?
— Аз съм свещен крал — изсумтя Конскарека. — Няма нужда да правя нищо по въпроса.
Но все нещо му бе необходимо; някакво липсващо парченце, отскубнато от отлитащата душа на стария крал Еленовшип. Някаква… полумагия или фрагмент от Лесовете, но определено не и от политическо естество.
— Свещен крал официално тогава. Публично избран и признат.
— Ако се стремях към трона на тази прокълната земя, можех да си го взема още преди години, Ингрей — меко каза Конскарека. — При това в по-добро тяло.
„Аз имам по-добро тяло“, не можа да не си помисли Ингрей. Наистина, ако Уенцел се стремеше към избори, те трябваше да препускат към Изтокдом, а не да бягат от него. Нещо друго искаше той, нещо повече, изглежда. Нещо по-особено. Ингрей се мъчеше да проясни мислите си през мъглата на умората, виното на празен стомах и опияняващата аура на Конскарека.
— Щом целта ти не е да спечелиш изборите, какво искаш тогава?
— Да ги забавя.
Ингрей примигна, клепачите му изстъргаха от умора.
— И ще го постигнем с бягството?
— Като нищо. Липсата на един граф с право на глас — Конскарека докосна гърдите си — само по себе си не би било достатъчно, но Биаст ще е зает с изчезването на сестра си в навечерието на бащиното им погребение, след като разбере, че е изчезнала. Подготвил съм и още няколко изненади. Противоречащите си пълномощия, които съм оставил за различни кандидати, би трябвало сами по себе си да ми спечелят няколко дни спорове. — Той се ухили — за миг и не особено весело.
Ингрей нямаше представа как да отговори на това, макар че терминът „междуцарствие“ сякаш трополеше в главата му, натежал от значения, които упорито му убягваха.