— За какво беше еленът?
— Нима не се досети?
— Реших, че си намислил да го прехвърлиш във Фара, да я направиш душевоин или да отнемеш нещо от баща й. Но после избра кобилата.
— Когато играеш срещу боговете, внезапните и неочаквани ходове понякога вършат по-добра работа от най-щателно подготвения план. Дори и Те не могат да блокират всяка възможност. Еленът беше велико животно в процес на направа — натрупа четири еленски живота, откакто го започнах. Само че свещеният крал умря, преди еленът да е готов. Не знам дали Те ускориха едното, или забавиха другото.
— Искал си да направиш шаман от… от Фара? Или от някой друг?
— Някой друг. Още не съм решил кой. Ако не трябваше да се погрижа за теб, щеше да ми се наложи да рискувам с неговия елен. Твоят вълк е по-сигурен, нищо че е малко, хм, неопитомен. По-силен. По-добър.
Ингрей устоя и не размаха доволно опашка при тази похвала, макар да му струваше известно усилие. „По-добър за кого?“ Изтощеният му мозък се мъчеше да подреди парченцата. Един шаман, една знаменоска, един свещен крал и свещената земя на Светодърво. И кръв, несъмнено. Все трябваше да има и кръв на даден етап. Подреждаш ги и получаваш… какво? Не просто материална цел, определено. Какво толкова беше намислил Уенцел, та самите богове да търсят панически достъп до материалния свят, за да го спрат? Към какво можеше да се стреми Уенцел отвъд трона?
Какво беше по-голямо от един крал? Дали въжделенията на Уенцел не бяха надхвърлили материята като такава? Четиримата бяха станали Петима някога, в легендарното минало; възможно ли бе Петимата да станат Шестима?
— Тогава какво възнамеряваш да направиш от себе си? Бог, полу-бог?
Уенцел се задави с виното си.
— Ех, младост! Толкова е амбициозна! А твърдиш, че си виждал един от боговете с очите си. Върви да си лягаш, Ингрей. Започна да говориш глупости.
— Тогава какво? — упорито попита Ингрей.
— Вече ти казах какво искам. Явно си забравил.
„Искам си света“, беше извикал Уенцел в лицето на Ингрей, обзет от пълно отчаяние. Не беше забравил, не мислеше, че би могъл, дори да се опиташе.
— Не съм. Но това е неосъществимо.
— Може би. Лягай си. Утре тръгваме пак.
Ингрей се завлече в къщата, легна и дълго зяпа тавана в тъмното. Явно Конскарека не беше поробил напълно волята му, иначе тази зависимост нямаше да го тормози толкова. Величието на Уенцел стоеше зле върху изгърбените му плещи, като позлатената броня на крал, изкована в младостта му и нахлузена на превитите му старчески рамене. Дисхармония между човека и кралския му дух, която дори Ингрей можеше да долови.
Дори и с това несъответствие обаче Ингрей усещаше силата на онова нещо като горещина от пещ в лицето си. За един воин от Старите лесове, дори такъв с обикновени сетива, кралският дух сигурно се бе усещал като мантия от светлина. После Ингрей се зачуди какво ли е било, когато мантията попадне върху човек с изключителен характер — когато душата се претопи със свещено доверие в една непрекъсната арка като съвършено отлята камбана. „Такъв Глас може и планините да подкара в поход“. Умът му се дръпна като опарен пред тази представа.
Собствените му задължения в момента — да разкрие тайните на Конскарека и да опази Фара — го принуждаваха да остане с графа. Може би един опит за бягство би бил преждевременен. По-добре да залъгва похитителя си, да наблюдава и да чака шанса си? И да се надява на преследването, което предвиждаха здравият му разум и личната му информация? Да се моли?
Откакто беше възмъжал, нито веднъж не се беше молил преди лягане. Но сънят водеше сънища, а в сънищата понякога дохождаха богове. И говореха. Неговите сънища не бяха любимата им градина за разходки, като сънищата на Халлана, но той се замоли тази нощ боговете да го направят.
Но каквото и да беше сънувал Ингрей, то се стопи със събуждането. Пришпориха го да се приготви бързо и той се изми, хапна и пи вода на крак — Уенцел ги изкара отново на пътя за рекордно време.
Местността ставаше все по-селска. Сега, през деня, на пътя имаше и други хора, както и истинско разнообразие от животни — фермерски каруци, товарни мулета, ездачи, овце, крави, прасета. Галопът им от снощи отстъпи пред по-бавна стъпка, която не привличаше толкова вниманието, а понякога забавяха съвсем, когато пътят ставаше много стръмен или — което се случваше все по-често — разбит. Въпреки това беше очевидно, че темпото им е грижливо пресметнато да изстиска максимално разстояние от конете им за минимално време. Един час подир обед друга порутена фермерска къща им осигури храна и нови коне.