Ингрей се вгледа във Фара. Предишният й ден, започнал със съдебното изслушване, продължил край смъртното ложе на баща й и завършил с това натрапено й бягство, би съсипал всяка жена и повечето мъже. Ингрей подозираше, че духовното й животно й осигурява физическа сила, която сигурно изненадваше и нея толкова, колкото и него. Другите видове сила… те май ней бяха липсвали и преди.
Предвид ефекта, който кралският дух на Уенцел оказваше върху него, как ли въздействаше на една жена, зачуди се Ингрей. Започна да наблюдава как Фара реагира на Уенцел — търсеше в нея женското си огледало. Тя изглеждаше замаяна, дори удивена, когато очите й се спираха на променения й съпруг, устните й се разтваряха в несъзнателно плътско желание. Но не беше щастлива. Вече притежаваше каквото други жени само биха желали напразно и все пак… не беше щастлива. А в очите на Уенцел се четеше само хладна преценка, когато я погледнеше, сякаш Фара беше кон със съмнителни качества, натресен му не по негова воля, и тя се свиваше под пренебрежението му. Фара може и да не беше гениална или храбра, но не беше и безопасно да я предадеш. Беше въставала и преди срещу Уенцеловата невярност, макар и въображаема, и това беше довело до катастрофални резултати. Дали наистина му беше безропотен роб, както, изглежда, смяташе Уенцел?
А Ингрей — той беше ли? Вгледа се в себе си. Собствената му същност и тази на вълка вече не можеха да бъдат разделени, но му се струваше, че вълчата част от съществото му е в по-голяма степен запленена от влиянието на Конскарека в сравнение с рационалната. Онази част от него, която обличаше мислите си в думи, оставаше по-свободна. Вече бе успял да окове веднъж вълка си, когато беше по-млад, по-уплашен и по-объркан от сега. Ако свещеният крал беше сложил каишка на вълка му, дали наистина контролираше и всичко от Ингрей?
„Той се стреми към максимална скорост. За да му устоя, аз трябва да се стремя да го забавя“.
Конскарека намали темпото до бавен ход и се заоглежда вляво. След известно време свърна към реката по един тесен път и конете поеха по полегатия бряг, като се хлъзгаха на всяка втора крачка между редките борове. Пръстта отстъпи на камъни — стигнали бяха до брод през Щърк. Гарванов рид изливаше в реката водите на не-пресъхващи извори. Водата тук не беше толкова мътна и бурна като при брода, където кортежът на Болесо за малко не беше потънал, но реката беше широка и дълбока, въпреки доскорошната суша по тези места.
Графът смуши коня си през по-плиткото. Фара го последва послушно. „Ако не си го помислям…“ — Ингрей подкара по-нагоре по течението от Фара, изчака водата да покрие краката на животните, после дръпна юздите и блъсна коня си в нейния.
Конете се спънаха и паднаха. Ингрей вече беше измъкнал краката си от стремената, скочи от седлото и посегна да сграбчи принцесата.
Единият й крак се беше заплел в стремето. Конят й се мяташе и като нищо можеше да я довлече и до отсрещния бряг, но тежестта на Ингрей я откъсна. Тя извика, после викът й се превърне в гъргорене. Конскарека се обърна и видя как Ингрей се опитва да спаси Фара. Течението ги влачеше.
— Стой! — извика графът. Ингрей веднага понечи да се подчини, но макар този особен глас да командваше хора и животни, явно нямаше ефект върху силното течение. Водата беше студена, но не не търпимо, а този път Ингрей успя да не си удари главата в камък. Само че този път, както откри веднага, партньорката му не можеше да плува и след миг борбата му за глътка въздух стана непресторена като нейната.
Течението ги влачеше все по-надолу — и Ингрей му помагаше. Най-после реката се разшири и се забави във вир, толкова плитък, че дори краката на Фара стигаха до дъното. Като се подхлъзваха, те загазиха към сушата.
Ингрей огледа брега. Бяха минали покрай непроходими храсталаци, също покрай участък с високи надвиснали скали, които притискаха речното легло и вкарваха водата в страховит скоростен улей. Уенцел, особено ако беше останал да прибере конете им, нямаше да ги настигне скоро. Ингрей имаше съвсем точна представа какво забавяне може да причини подобна речна злополука и се надяваше да го направи още по-голямо.
Фара се закашля. Беше пребледняла и трепереше. Ингрей си помисли, че отдавна й е време да си поплаче, но за огромно и тайно негово облекчение Фара не изпадна в истерия, а прошепна:
— Ти ме спаси!
За момента Ингрей нямаше интерес да я поправя.
— Така повелява дългът ми, милейди. Макар да е виновен конят ми — блъсна се във вашия.
— Помислих си… помислих си, че и двамата ще се удавим.
„И аз“.
— Не, милейди.
— Успяхме ли… — Тя се поколеба. — Избягахме ли?