— Мога само да гадая какви способности може да му е дала неговата менажерия. — каза Аяда. — Сега знам неща, които не виждам с очите си. Леопардът, изглежда, ми дарява някакъв вид знание или особено сетиво, но… — тя сви юмрук, неспособна да изрази мислите си — но не с думи. Твоят вълк защо не ти помага по подобен начин?
„Защото вече повече от десет години упорито се опитвам да го осакатя, да го окова с най-здрави вериги. И си мислех, че вече нищо не ме заплашва, а ето че твоите въпроси ме плашат повече и от вълка в мен“.
— Спомена за някакво нещо, за друга… миризма, не моя или на вълка ми. Нещо трето.
Тя го погледна унило, веждите й се сбраха, сякаш се чудеше как да опише нещо, което няма връзка с езика.
— Все едно е, че мога да помириша души. Или пък леопардът го може и нещо от това стига и до мен. Мога да помириша Улкра и знам, че от него няма нужда да се страхувам. Няколко други мъже от свитата… знам, че ще е по-добре да стоя далеч от тях. Твоята душа изглежда раздвоена или двойна по-скоро — ти и нещо подмолно, нещо тъмно, старо и мухлясало. То не помръдва.
— Вълкът ми? — Само че неговият вълк беше млад, вълче.
— Аз… може би. Но има и трета миризма. Тя се е увила около тебе като някаква лоза, като паразит, кръвта й пулсира, пуснала е корени и ластари в духа ти, за да се храни. Тя шепне. Мисля, че е нещо като заклинание.
Ингрей мълча дълго, вслушваше се в себе си. Как можеше да различи тя едното от другото? Духът на неговия вълк определено си беше паразит.
— Още ли е тук?
— Да.
Гласът му се стегна.
— Значи следващия път, когато се разсея за миг, току-виж пак съм се опитал да те убия.
— Възможно е. — Очите й се присвиха, а ноздрите й се разшириха, сякаш в опит да уловят усещане, което няма нищо общо с телесните сетива. Толкова безнадеждно като да види с ръцете си или да усети вкус с ушите си. — Поне докато не бъде изкоренено.
Гласът му заглъхна още повече.
— Защо не бягаш? Би трябвало да избягаш.
— Нима не разбираш? Трябва да стигна до Храма в Изтокдом. Трябва да намеря помощ. А ти си най-бързият ми начин да стигна там.
— На мен свещените не успяха да помогнат — горчиво каза той. — Опитвах се с години — консултирах се с теолози, с магьосници, дори със светци. Отидох чак в Дартака при един светец на Копелето, за когото разправяха, че прогонвал демони от човешки души и така унищожавал непозволеното магьосничество. Дори и той не можа да отдели моя вълчи дух. Защото бил от този свят, така ми обясни, а не от другия. Дори и Копелето, който командва легион от демони на хаоса и може да ги призовава и прогонва по своя воля, нямал власт над него. Щом дори светците не могат да помогнат, обикновените храмови свещени са съвсем безполезни. Повече от безполезни — опасни. В Изтокдом Храмът е маша на силните, а именно силните си настъпила ти по мазола.
Тя го изгледа настоятелно.
— Кой ти е направил заклинанието? Някой със сила и власт ли?
Устните му се разтвориха, после се свиха отново.
— Не знам. Изплъзва ми се. Освен ако не ми се напомня непрекъснато, между пристъпите дори не си спомням, че съм се опитал да те убия. Само миг на разсеяност от моя страна може да ти коства живота!
— Тогава аз ще имам грижата да ти напомням — каза тя. — Би трябвало да е по-лесно сега, когато и двамата знаем.
Тъкмо отвори уста да възрази, когато чу пукот на скършени клони в гората. И мъжки глас:
— Лорд Ингрей?
И друг:
— Чух гласове откъм реката — натам!
— Идват! — Той се изправи с мъка. Залиташе замаяно, ръцете му се протегнаха умолително към нея. — Преди да са ни намерили. Бягай!
— Така?! — възкликна възмутено тя и посочи мокрия си костюм и босите си крака. — Мокра като кокошка, без пари, без оръжие, без помощ, да хукна в гората и… какво? Да ме изядат мечките? — Сви устни. — Не. Болесо е дошъл от Изтокдом. Твоето проклятие е дошло от Изтокдом. Значи там трябва да намерим източника на злото. Няма да ти позволя да ме отклониш.
— Там има хора, които биха те убили, за да ти затворят устата. Вече се опитаха. Може да се опитат да убият и мен.
— Значи по-добре недей да дрънкаш за това пред всекиго.
— Не аз дрънкам… — ядосано започна той, но в същия миг се появиха спасителите им — двама от хората на Ингрей: изхвърчаха на конете си през храсталаците. Ето че сега той искаше да говори с нея, а не можеше.
— Милорд! — извика радостно конник Жеска. — Спасили сте я!
Понеже Аяда не го поправи, Ингрей също си замълча. Избягваше да я погледне.