Въпреки неудобните постели двамата с Фара спаха до късно, изцедени от телесно и душевно изтощение. Без да бърза, но и без да се мотае излишно, Уенцел ги изведе отново на селския път, на места не по-широк от пътека — яздеха покрай подножието на Гарванов рид, който сега се издигаше от дясната им страна.
Гарванова планина беше стръмна, но не твърде висока; сняг не се задържаше по зелено-кафеникавите й върхове, макар че тук-там някое стръмно каменно свлачище отразяваше слънцето и създаваше илюзията за лед. Хребетът й беше нагънат като смачкано одеяло, нарязан от дълбоки клисури. Есента беше обърнала лятното зелено в златно и кафяво и тук-там по някое червено петно като рана от меч, обточено на свой ред с тъмнозеленото на борове и ели. Отвъд първата линия възвишения, видими през малкото пролуки, сгърбените върхове се снишаваха в смътна синя далечина, която се сливаше недоловимо с хоризонта, сякаш възвишенията маршируваха към някакъв безграничен друг свят.
Ингрей се зачуди как, в името на петимата богове, Одар Велики е успял да прекара цяла армия оттук, при това толкова бързо. Уважението му към стария дартакиец нарасна напук на всичко. Макар да му бе липсвала свръхестествената харизматичност на свещените крале, срещу които беше воювал, явно е бил вдъхновен водач дори и без помощта на магия.
Вече бяха в земите на Язовбряг, спомни си Ингрей, когато заобиколиха отдалеч миньорското градче Язовмост в гъсто населената долина на една река, която се забиваше във възвишенията като зелено копие. Дим се издигаше както от града, така и от топилните по-високо в долината, и сгъстяваше допълнително есенната мъгла. Зачуди се къде ли живее семейството на Аядиния пастрок — трябваше да е тук някъде. Петоъгълният храм, голяма дървена постройка, стърчеше над градските стени и привличаше погледа отдалече.
Известно време се движиха по по-широк път, докато не пресякоха реката по каменен мост току над града. Подминаваха каруци, усърдни стопани с добитъка си, товарни мулета. Конскарека ги прекара през този участък без спиране, после пое срещу течението, подмина един голям кръстопът, сетне отново свърнаха на запад в горите по-един черен път.
Конскарека провери докъде се е издигнало слънцето и за кратко забързаха, но стеснилият се път ги принуди да забавят отново. Конете изкачваха с мъка нанагорнищата и се хлъзгаха по обратните склонове, които ставаха все по-стръмни. И отново нагоре и надолу, докато накрая не свърнаха вдясно по една едва забележима пътека, изкачиха къс склон и се спуснаха в скрита долчинка.
Тук не ги чакаше махала или фермерска къща, а само бивак. Двама коняри скочиха на крака при появата им. Обичайните коне за смяна бяха завързани сред дърветата — този път яки, ниски коне вместо дългокраките бегачи с гореща кръв, предпочитани от Конскарека по пътищата дотук. Фара, изтощена, се смъкна бавно и схванато от седлото и зяпна сащисано следващото им убежище — спални чували, скътани на завет под няколко ели, по-неудобни дори от снощната мръсна колиба. И да беше лагерувала преди по време на кралски лов, със сигурност вечер се бе подслонявала в копринени шатри под грижите на сръчни слугини и заобиколена от всякакви удобства. А тук всичко беше пожертвано в името на скоростта. „Сега за всички ни има коне и няма да се бавим толкова“.
— Донесохте ли го? — попита Конскарека по-възрастния коняр. Мъжът се поклони почтително.
— Да, милорд.
— Извадете го.
— Веднага, милорд.
Кривокракият коняр остави уморените коне на по-младия си колега и хукна към бивака. Конскарека, Фара и Ингрей го последваха. Конярят вдигна някакъв прът, дълъг седем стъпки и увит с древно изтъняло плътно, овързано с канап. Конскарека го взе с доволна въздишка, взе го и опря единия му край до ботуша си. Наведе за миг чело към него и стисна здраво очи.
Ингрей заведе уморената принцеса при един от спалните чували и й помогна да седне — иначе сигурно щеше да се строполи, после се обърна към Конскарека.
— Какво е това, господарю? — От пръта го полазваха тръпки, каквото и да беше.
Конскарека се ухили невесело.
— Един истински крал има нужда от свещеното си знаме, Ингрей.
— Това не може да е кралското знаме от Кървавополе.
— Не, онова беше строшено, нарязано на парчета и заровено с мен. Това тук е последното, което носих като крал, пък макар и крал само на останката от верния кин, който ме следваше в набезите срещу гарнизоните на Одар по границите на блатата. След последната ми смърт в битка беше увито и прибрано; а след това, както смятаха всички, беше предадено на моя син и наследник. Малка утеха ми носеше то, но въпреки това се радвах, че го имам. Скрих го на тавана в замък Конскарека. Триста години лежа там, да чака по-добри дни. Но дочака не тях, а днешния ден. И все пак е тук.