Конскарека го опря внимателно на един бор, на сушина под два клона, после се протегна и седна с кръстосани крака на една от постелките. Ингрей последва примера му и се озова между него и принцесата. Увитото знаме сякаш притегляше очите му.
— То сякаш ме… има нещо особено в него, господарю. — От него го побиваха тръпки, ако трябваше да е честен.
Конскарека облиза устни с нещо като самодоволство.
— Браво, умното ми вълче. И след като си толкова съобразителен, сети ли се вече каква е другата функция на знаменосеца?
— Ъ? — глуповато попита Ингрей. Когато не го лъжеше или тероризираше, графът с лекота го караше да се чувства като последния глупак.
— А си очистил Болесо, което не е било лесна задача — каза Уен-цел. — Определено ми омръзна да сръчквам мислите ти в правилната посока, но последния път ми се отплати добре. — Хвърли поглед към Фара, сякаш да е сигурен, че и тя слуша, което веднага привлече вниманието на Ингрей, защото досега Уенцел беше избягвал да я поглежда и заговаря, освен за да й даде някое кратко нареждане.
— Ти каза, че знаменосецът е прерязвал гърлата на онези свои другари, които са били ранени твърде тежко, за да бъдат изнесени от бойното поле — започна Ингрей. Тази задача беше неприятна сама по себе си, но Ингрей изведнъж си даде сметка, че е имало и нещо друго. Дали само неприятна или… чакай малко… Конскарека си пое дъх.
— Ами събери две и две. Душата на убития душевоин е трябвало да бъде очистена от компанията, която е имал приживе, за да го поемат боговете. Само че воините често падали в битка, когато не е имало време за ритуали, а понякога дори да се изнесе тялото. Защото когато дори ранените трябва да бъдат изоставени, мъртвите ги застига същата участ. Нищо от духа не може да съществува в света на материята без материално същество, което да го поддържа, знам, че това си го учил още в училище. И за да не се отклони и изгуби душата на падналия воин, знаменосецът е имал задачата да я привърже към себе си и да я отнесе на безопасно място, където при първа възможност да бъде очистена от истинския кин шаман. Или от какъвто шаман се случи подръка.
— Богове пет — прошепна Ингрей. — Нищо чудно, че воините са защитавали знаменосеца си до последна капка кръв. — Дали връзката, която Уенцел беше създал между Ингрей и Аяда, не бе някакъв вариант на този древен обичай?
— Да, защото с тях си отивала и надеждата на загиналите им другари. И точно затова всяко бойно отделение, включващо душевоини, е имало и такъв свещен знаменосец. Виж, знаменосецът на свещения крал… — Уенцел млъкна, поизправи рамене и продължи: — Той имаше същото задължение към душата на своя господар, в случай че свещеният крал носи в себе си кин твар. Не всички избрани крале са имали тази чест, макар повечето да са имали другар, особено в неспокойни времена. Но без значение дали господарят му е бил душевоин, или не, знаменосецът на свещения крал е имал друга свещена задача, и то не само когато господарят му загине в обречена битка. Макар че ако свещеният крал загине на бойното поле, това обикновено означава, че битката определено е обречена. Вода. — Уенцел облиза сухите си устни и сведе поглед към скута си.
Ингрей погледна към струпания на куп багаж, видя един мех и го донесе. Уенцел отпи, после въздъхна и се подпря на една ръка, сякаш тежестта на разказа бавно го притискаше към земята.
— Задължението на знаменосеца, в случай че господарят му загине, беше да улови и задържи в себе си кралския дух, докато не дойде време да го предаде на определения наследник. И по този начин най-великата от магиите на Лесовете се предаваше от поколение на поколение, от незапомнени времена до… сега.
— Лорд Еленовшип — покойният крал — той нямаше… при него нямаше знаменосец, когато почина, завчера — внезапно отбеляза Ингрей. — Това твое дело ли беше?
— Едно от няколкото необходими, но не и достатъчни условия, за които се погрижих, да — измърмори Уенцел. — Ако истинските междуцарствия се случваха лесно, не едно щеше да се случи и преди, уверявам те. Било по стечение на обстоятелствата, било по силата на нечий план.