Той се намръщи, после продължи:
— Кралският знаменосец, по традиция и по необходимост, задължително притежаваше няколко качества. Той… или тя — погледът му към Фара се изостри — обикновено е от същия кин, силно обвързан с краля по силата на обща благородна кръв, макар не винаги да е самият наследник. Избран от краля и обвързан със задачата от кралския шаман — от самия крал, ако е бил такъв, — и признат от душевоините на киновия събор. И ето че сега разполагаме с всичко необходимо да си създадем нов такъв, та било то и в миниатюра. Макар че ще трябва да съкратим от церемонията. Не с песни, а в мълчание, последната кралска знаменоска на Старите лесове ще язди до своя обичан господар. — Косият му поглед към Фара тежеше от черна ирония.
Стиснатите й зъби помръднаха, сякаш се канеше да каже нещо, но Уенцел вдигна ръка и устните му се раздвижиха беззвучно. Този път Ингрей почувства как заклинанието се уви около Фара като верига и се стегна още повече под натиска на собствения й страх и гняв. Устните й помръднаха, затвориха се и се стиснаха здраво; но очите й горяха.
— С каква цел? — прошепна Ингрей. „Защото той не ни обучава без причина, в това поне съм сигурен“. Едва сега си даде сметка, че Конскарека прави точно това вече от няколко дни — обучава го.
Уенцел се поколеба, после се изправи и изсумтя от болка. Обърна глава и изплю кървава храчка в здрача. Метална миризма опари ноздрите на Ингрей. Графът се загледа в сбиращия се сумрак; конярите бяха приключили с конете и се приближаваха плашливо.
— Трябва да запалим огън. И да хапнем. Надявам се да са донесли достатъчно храна. С каква цел, питаш? Скоро ще разбереш.
— Мога ли да се надявам, че ще я преживея? — Ингрей погледна към Фара. „Поне един от нас?“
Устните на Уенцел се изкривиха.
— Можеш. — И се отдалечи в дъхавите сенки.
Ингрей така и не разбра дали последното е предсказание, или разрешение.
Ингрей се събуди в тъмното преди зазоряване — събуди го всъщност Конскарека, който хвърляше дърва в огъня. Всички бяха спали с вчерашните си дрехи, а конярите, изглежда, щяха да останат тук да разтурят лагера и да откарат изтощените коне у дома. Така че Ингрей и Фара нямаше какво друго да свършат по подготовката, освен да седнат, да си нахлузят ботушите, да хапнат от баятия хляб и сиренето и да изгълтат горещия чай, който им натикаха в ръцете.
Новите коне не носеха много багаж, забеляза Ингрей. В дисагите имаше храна за един ден, както и малко зоб за животните, но повечето от резервните дрехи и глезотии, основно за Фара, не бяха сред съдържанието им, също като постелките и другите принадлежности за лагеруване. Значението на тези липси притесни Ингрей — безпокойство, което не сподели с безгласната принцеса.
Сивкава светлина започна да се процежда през нощната мъгла, която се беше надигнала от гората, потапяйки я в приглушен мир, нарушаван само от тихия звук на падащи капки. Фара трепереше, докато Ингрей й помагаше да се качи на коня — яко черно конче с гъста грива и бели чорапки. Конскарека закрепи несръчно дългия прът със знамето покрай корема на коня си, под стремето. После се метна на седлото и им даде знак да поемат напред — мълчаливо, както им беше обещал. Ингрей хвърли поглед към конярите. По-възрастният ги гледаше притеснено; по-младият вече се мушкаше обратно в спалния чувал да си открадне допълнителна порция топлина и сън.
Конскарека ги поведе към една падина между хълмовете, най-напред по широка пътека, която впоследствие се стесни, а накрая останаха само отъпкани животински дири. Ингрей се движеше най-отзад и току привеждаше глава да избегне разлюлените клони. Сивкави вейки стържеха по гамашите му като дерящи нокти. Копитата на конете хрущяха през опадалите листа, а от време на време се хлъзгаха по миналогодишната почерняла шума, която ги облъхваше с влажна миризма на мухъл.
Изсветляващият ден разтвори завесите на мъглата и стволовете на брезите най-сетне изпъкнаха в контрастен релеф, сякаш мъглата се беше съсирила в твърда сива кора. А после, под бледосинята кула на небето, стана горещо. Хапливи черни мухи откриха ездачите и конете им и към клатушкането заради неравния терен се прибавиха нервните подрипвания на животните, когато ухапванията ставаха непоносими.
Когато Конскарека ги отведе в една клисура, завършваща с пропаст, от която нямаше друг излаз освен по обратния път нагоре, Ингрей си даде сметка, че колкото и добре да е познавал графът тази земя преди, тя се е променила до неузнаваемост. „Колко време е минало…?“ Върнаха се по стъпките си и изкачиха отсрещния склон.
Конскарека ги водеше бавно, но неумолимо. Слънцето напичаше високо в небето. Накрая спряха при едно бистро поточе. Жълти листа падаха бавно в лъчистата светлина като неспазени обещания и покриваха малкия вир. Още не бяха опадали всичките и тези, които се задържаха по клоните, пречеха на погледа да пробие надалеч. Конскарека се изкатери на едно по-високо място и оглежда известно време терена. Каквото и да беше видял, явно го задоволи, защото се върна и отново им даде знак да се качват на конете.