„Вече сме в земите на Аяда“, осъзна Ингрей. Не знаеше кога точно бяха навлезли в зестрата й — може би още при снощния лагер. Гледката изведнъж му стана по-интересна и той се почувства донякъде склонен да прости даже на черните мухи. „Обширни земи“ не предаваше съвсем точно видяното, макар че ако можеха да се разгънат, сигурно биха заели площ колкото малко графство. Вместо това бяха нагънати в труден, каменист и див терен — красота, която не те успокоява, а ти взима дъха. „Да, това е Аяда“.
Подири в ума си отсъствието й, като език, който шари из чувствителното гнездо на наскоро изваден зъб. Ала откриваше само гнойната инфекция на Конскарека. „Сами заедно“, така би определил тази мълчалива кралска процесия от трима. „Изоставени от боговете“.
Когато излазиха от поредната клисура и се озоваха на някаква издатина, слънцето вече залязваше. Спряха конете и зяпнаха.
Два стръмни рида прегръщаха долина, широка приблизително две и дълга около четири мили, после се извиваха и затваряха далечния й край като стена. Долината беше равна като повърхността на езеро. В отсамния й край, близо до тях, имаше участък от кафеникави треви и жълтеещи тръстики, покриващи полупресъхнало блато. Отвъд него няколко разкривени дъба стояха като стражи на пост, зад тях клечеше гъста дъбова гора. Макар голяма част от листата й да бяха опадали и слънцето да я огряваше изотзад, сенките й си оставаха непроницаеми. Ингрей отметна глава пред зловонието от скръб, което сякаш се излъчваше от дърветата и се усещаше дори от това разстояние.
А после си пое смутено дъх, откъсна поглед от гората и видя, че Конскарека го наблюдава.
— Усещащ го, нали? — попита графът уж небрежно.
— Да. — „Какво? Какво усещам?“ Ако имаше козина, помисли си Ингрей, сега тя щеше да е настръхнала по гърба му като на подплашена котка.
Конскарека слезе от коня и развърза знамето. Огледа за кратко и без охота съпругата си; Фара отвърна на погледа му с разширени очи, раменете й се сгърбиха; после сведе глава и потръпна, Конскарека поклати глава с нещо като отвращение, после се приближи към Ингрей и му подаде знамето.
— Носи го ти за начало. И гледай да не го изпуснеш.
На лявото стреме на Ингрей имаше малка метална чашка за основата на копие. Той вдигна знамето и го закрепи в нея, после прехвърли юздите в дясната си ръка. Конят му вече беше твърде уморен, за да му създава неприятности. Конскарека се метна отново на седлото и им даде знак да го следват.
Заслизаха на зигзаг през оредяващата гора. В ниското Ингрей трябваше да слезе от коня, да върне знамето на Конскарека, да извади меча си и да разчисти пролука през високия колкото човешки бой сух къпинак, който изглеждаше не само трънлив, а направо зъбат. Бодлите пробиха дори гамашите му и драскотините започнаха да кървят. От другата страна, на брега на пресъхналото блато, Конскарека слезе от коня и най-сетне разви знамето.
Изсъхналият канап се скъса сред прашни облачета под острието на ножа му и крехкото платно се разтроши. Изпод него се разви избелял копринен флаг с герба на дома му — тичащия бял жребец на зелено поле над три вълнообразни сини линии. На отслабващата светлина приличаше повече на сив жребец над сиви линии върху сиво поле, който чезне в мъгла. Този път графът връчи знамето на Фара. И изрече тихо някакви думи. Ингрей почти не ги чу и определено не ги разбра, но усети как нов, тъмен поток избликва между двамата. Безмълвната — обезмълвената — Фара изпъна гръб като в пристегнат докрай корсет и брадичката й се вирна. Само в очите й дебнеха локвички ням ужас.
Конскарека подаде юздите на коня си на Ингрей и хвана черния кон на Фара за юздите. Този път ги поведе пеша, подбираше пътя със странни заобикалки през туфите жълтееща трева. Ингрей разбра защо е този лъкатушен маршрут, когато подминаха първите измамно тъмни участъци, плаващи пясъци, които можеха да погълнат цял кон за минути. Постара се да насочва коня си точно по следите на графа. Топлината на деня още се задържаше във въздуха въпреки влагата, надигаща се от блатото. Но много скоро сянката на гората, удължена от залязващото слънце, пропълзя да ги срещне; когато навлязоха в нея, внезапният й хапещ студ превърна дъха им в бледа мъгла.