„Тук може да са и собствените ми предци“, осъзна Ингрей, и то не само откъм страната на Вълчаскала; кръвта на още много кинове течеше в жилите му по майчина линия и всички ручейчета се сливаха в бурен поток. Смятал се бе за натрапник в гробище и това го беше смутило; сега смутът прерастваше в паника при мисълта, че интересът на призрачните воини към него всъщност е вълнението на предци, които за пръв път виждат дете от своята кръв, дете, което никога не са се надявали да зърнат. „Богове пет, помогнете ми, помогнете ми, помогнете ми…“, да направи какво?
Примигна озадачено, когато към растящото множество се присъединиха и няколко тъмнокоси мъже с табардите на дартакийски стрелци от времето на Одар. Те заобикаляха издалече Конскарека, но към Ингрей се стремяха, макар и бавно и предпазливо. Останалите привидения, изглежда, не възразяваха срещу присъствието им — равни в смъртта вече четири столетия, навярно бяха сключили помежду си войнишки мир. Ингрей беше чувал, че Одар предпочитал да изнася мъртвите си войници от бойното поле, вместо да ги погребва в тази прокълната земя, запечатана и за хората, и за боговете, ала битката била жестока и се водила в по-голямата си част през нощта. Нищо чудно, че неколцина бяха останали неприбрани.
Воините се стичаха зад кралския флаг като процесия от опечалени на погребение — река от скръб, шепот на смирена молитва.
С настъпването на вечерта долината остана без сенки, но небето отгоре още не беше потъмняло и дъбовите клони се преплитаха над главите им като разкривени черни паяжини. Конскарека като че ли се движеше към центъра на гората, но не в права линия; все едно търсеше нещо. Тихо възклицание подсказа на Ингрей, че го е намерил. Покровът от клони оредя и се видя дълга ниска могила, върху която не растяха дървета. Конскарека спря в подножието й, смъкна Фара от уплашеното й конче, помогна й да се изкачи нагоре и да подпре пръта със знамето до крака си.
Пуснат, конят се отдалечи уплашено сред дърветата, незнайно как без да докосне нито един от тълпящите се любопитни призраци. Повече от любопитни, осъзна Ингрей — развълнувани, в очакване. И неговата кръв откликваше, завираше на гребена на вълнението им. Нови и нови се стичаха, тълпяха се около тях и Ингрей започна да усеща със самите си вътрешности колко много са всъщност четири хиляди убити войници. Опита се да ги преброи, после да ги брои на групи и да умножава, но се обърка и реши, че не си струва усилието. И без това му беше трудно да удържи мислите си поне в приблизителен ред.
Конскарека коленичи на върха на могилата, разтвори рядката повехнала трева и прокара пръсти през тъмната пръст.
— В тази яма ме заровиха — подхвърли небрежно на Ингрей. — Както и мнозина от другите. Макар че кръвта ми така и не се проля при Светодърво. Одар се погрижи за това. Но този пропуск ще бъде поправен. — Изправи се уморено. — Всичко ще бъде поправено. — И кимна към призраците, които се размърдаха неспокойно.
По външния периметър на кръга окъснели мъртъвци се бутаха нетърпеливо; малцината, които бяха в състояние, проточваха вратове. Изглежда, си говореха — за Ингрей гласовете им бяха смътни и тихи, като да слушаш изпод водата как някой вика и спори на брега. Ингрей докосна мръсната превръзка на дясната си ръка — най-обикновен парцал, увит около заздравяващата рана, колкото да я пази от удар. Поне не кървеше. „Засега“.
Ингрей се окашля да прочисти сухото си гърло.
— Господарю, какво ще правим тук?
Конскарека се усмихна.
— Ще сложим край, Ингрей. Стига ти да си изпълниш задачата и знаменоската ми да си изпълни нейната. Ще сложим край.
— Не е ли по-добре да ни кажеш как ще стане това?
— Да — въздъхна Конскарека. — Време е. — Вдигна поглед към небето. — Без никой да го види, ни слънце, ни луна, ни звезди, в час нито денем, нито нощем; какъв по-подходящ момент от този? Дълга беше подготовката, дълга и трудна, но сега… аах. Сега ще е лесно и бързо. — Той извади ножа от колана си, същия, с който беше прерязал гърлото на Аядината кобилка, и Ингрей се напрегна. Кралско обаяние или не, ако Конскарека посегнеше към Фара, той трябваше да се опита да… Понечи да сложи ръка на дръжката на меча си, но тя не откликна, бе тежка като олово. Сърцето му заблъска панически в гърдите.
Само че Конскарека пъхна дръжката на ножа си в отпуснатата ръка на Фара и сви пръстите й около нея, после взе знамето и заби дръжката му дълбоко в земята, така че да остане право, пък макар и леко килнато на една страна.
— Май ще е най-добре да го направим на колене — каза той, сякаш разсъждаваше на глас. — Жената е слаба. И отново се обърна към Ингрей.