И тогава светът на магията се обели от света на материята, сходството се разкъса и зрението на Ингрей се раздвои, точно като в Червени яз. Уенцел лежеше по очи върху могилата, Фара се беше привела отгоре му почти в несвяст, окървавеният нож бе паднал от ръката й. Но на могилата се надигна…
Черен жребец, черен като катран, като сажди, като безлунна нощ в разгара на буря. Ноздрите му се издуваха алени, оранжеви искри се ливнаха от гривата и опашката му, когато помръдна. Той разрови с копито могилата, веднъж, и кръг от огън очерта следата от копитото му, после угасна. На гърба му яздеше човешка сянка, краката й се извиваха в конските ребра и се сливаха с тях.
Тази свирепа древна сила нямаше нищо общо с рехавата нещастна менажерия на Болесо. „Не знам какво да правя с това, нямам и бог зад гърба си, който да ми подскаже“. Лудост тупкаше бясно в корема на Ингрей. Воят на ужас се превърна, преди да се е огласил, в крясък на предизвикателство. Той изскочи от вкочаненото си тяло и озадачен тупна на четири лапи, тежки и раздиращи пръстта на буци. Завършил бе до края една трансформация, която предния път беше успял да осъществи само наполовина.
Жребецът изпръхтя. Обточените с черно по края устни на Ингрей се дръпнаха назад по дългите челюсти, оголиха острите му зъби — и той изръмжа в отговор. Езикът му провисна и той усети някакво смрадливо пощипване във въздуха, като от горяща мръсна коса, и слюнка пръсна от челюстите му, когато разтърси глава да разкара отровната смрад от устата си.
Жребецът слезе от могилата и го заобиколи — подпалваше пламъчета след себе си.
„Ако изгубя този двубой, онова, което се върне в тялото ми, няма да съм аз“. Щеше да е един променен Конскарека. При такава цена, нищо чудно, че Уенцел не си беше направил труда да затегне още заклинанието си върху него. Ингрей се бореше за нещо повече от живота си.
„Така“.
На свой ред заобикаля около жребеца, свел главата ниско, козината по врата му бе настръхнала, пръстта беше хладна и влажна под лапите му. Опадалите листа хрущяха като истински, острата им миризма удивяваше носа му. Жребецът се завъртя рязко и задните му крака литнаха във въздуха.
Ингрей се приведе, но закъсня — едното копито се заби в косматия му хълбок и той се претърколи със скимтене. Как беше възможно на една илюзия да й изкарат въздуха? Явно и тук трябваше да впрегне цялото си внимание, като в двубой с мечове, само че сега трябваше да си отваря очите за четири оръжия, вместо за едно. „Как се убива кон със зъби?“ Опита се да си спомни нещо полезно от кучешките борби, които беше гледал, или от лова на глигани.
„Както дойде“.
Приклекна и се метна към корема на коня, извъртял отворените си челюсти под неудобен ъгъл. Захапа лишените от козина слабини и едва успя да отскочи, преди конят да го стъпче. Кръвта… не беше кръв всъщност, а някаква неестествена течност, черна като мастило, прогори устата му.
Привиденията се стълпиха в пръстен около тях, сякаш гледаха борба между кучета. На кое животно залагаха, за кого викаха? Не животът, а душите им бяха залогът — и не те ги бяха заложили. Че Конскарека се стремеше към забвение далеч от боговете, беше жалко, но от друга страна, дори боговете не можеха да надделеят над човешката воля за тези неща. Че неговата воля надделяваше над всички воли тук изглеждаше много по-тежък грях. „Аяда ще страда заради тях“, помисли си безстрастно Ингрей, докато се снишаваше под връхлитащите зъби на жребеца, чийто врат изведнъж беше станал гъвкав като на змия, ушите му бяха плътно прилепнали към черепа. „Пет оръжия. Трябва да си отварям очите за пет оръжия“.
„Не отива на добре“. Той беше твърде малък, а жребецът — твърде голям. Истинските вълци ловуваха толкова голяма плячка на глутници, а не сами. „Откъде да намеря още от себе си?“ Нищо от духа не можеше да съществува в света на материята без… Огледа човешката си част, която стоеше права и трепереше глупаво в края на полянката. „Дръвник. Глупак. Безполезен син“. Всичко или нищо тогава. Всичко.
И изтегли сила от тялото си, всичко, което успя. Опразнената форма се люшна и падна на опадалите листа. Всичко на поляната се забави и вече изострените до пристъргване сетива на Ингрей лумнаха. Вълчото му тяло се усети едновременно плътно като миналото и безтегловно като бъдещето. „Да. Познавам това състояние. И преди съм вървял по тази пътека“.
Изведнъж се оказа по-едър, наполовина колкото коня, който се дръпна плахо назад. Само че бавно, толкова бавно, че сякаш плуваше в течно масло. Умът на Ингрей пресметна без бързане удара, премери дъгата на скока. Тази плячкосана сила нямаше да трае вечно. „Няма време. Сега!“
Хвърли се напред, заби зъбите си във врата на коня и разтърси свирепо глава. Не можеше да размята жребеца, както куче разтърсва заек, но конят се строполи под беснеещата му тежест, нещо изпука и нещо бликна. Навсякъде около тях привиденията се дръпнаха, сякаш да избегнат пръските от мръсна локва.