Нещото в челюстите му застина. После се стопи и изтече през устните му като ледунка през зимата. Той плю и отстъпи назад. Силуетът на коня постепенно изгуби формата си, първо се сля на купчина, после на локва, чернота, попиваща в земята като разлята кофа мастило. Отиде си.
Уенцел се изправи, освободен от тъмния си ездач. На два криви крака. Формата му възвърна човешкия си вид, но лицето му…
— Радвам се, че не използвах онзи елен — отбеляза той с една от устите си. — Той не би имал силата да направи това. — Друга уста се ухили. — Добро куче си ти, Ингрей.
Ингрей отстъпи назад с ръмжене. По черепа на Конскарека лица се гонеха като вълни, надигаха се и потъваха като трупове в река. Редуваха се, настигаха се, всичките графове Конскарека за четири века и отгоре. Млади мъже, стари мъже, гневни мъже и тъжни; гладко избръснати, брадати, покрити с белези. Луди. Младият Уенцел се мярна като смутен повей, глуповатият му поглед грейна за миг обнадеждено, когато позна Ингрей, макар че на какво се надяваше, Ингрей нямаше представа.
Тялото беше още по-зле. Порезни рани, белези, ужасни зейнали язви се надигаха и спадаха по повърхността на кожата, всяка смъртна рана, получавана някога от Конскарека. Изгарянията бяха най-страшни — широки участъци, покрити с червени сълзящи мехури, опечена и овъглена плът. Вонята им стигна до чувствителния вълчи нос на Ингрей, той кихна и отстъпи още назад, заскимтя и затърка носа си с лапа като куче. Това беше Конскарека, с хастара навън. Това е било да си Конскарека, зад познатата иронична маска на самообладание, зад мрачните остроумия, зад пристъпите на гняв, зад привидното безразличие. Всеки час, всеки ден, залези, стоварващи се като тежък чук, време без край.
Очите бяха най-лоши.
Ингрей дебнеше нащрек по края на поляната, на разстояние от могилата и съвкупността от графове, докато не стигна до собственото си паднало тяло. То изглеждаше обезпокоително по-бледо и мъртво от безглавите призраци наоколо. Подуши го, побутна го с лапа и зави тревожно, но то не помръдваше. Дишаше ли поне? Не можеше да прецени. Даде си сметка, че във вълчето си тяло няма глас, следователно няма и несвестен глас. Жизненоважна част от силите му сега беше недостъпна за него. Можеше ли изобщо да се върне в човешкото си тяло? „Богове пет, ами ако не мога?“
Беше ли го планирал това графът? Без вълка и по-голяма част от собствената си душа безмълвната черупка на Ингрей беше празна като изоставена къща и също толкова достъпна за натрапници. Ако разтурянето на заклинанието се провалеше, Конскарека пак нямаше да остане без тяло, в което да се нанесе, при това без усложненията, които го бяха затруднявали досега. Ингрей вдигна поглед към агонизиращото създание на могилата. Не, не към такъв край се стремеше Конскарека, но ако се наложеше да избира между това и „всичко отново“, кой знае, можеше и да се възползва. А ако се съдеше по безстрастното мълчание, с което следеше Ингрей, Конскарека също го знаеше. Ингрей потръпна и пак побутна с лапа неоткликващото си тяло.
Тропот на копита и уплашено конско цвилене долетяха откъм гората и Ингрей се извъртя натам. Дали жребецът не се беше възродил? Не, този кон беше истински; усещаше ударите на копитата му в земята различно от огнените стъпки на другия. Тропотът спря и се чу шумолене от опадали листа; после зашумяха по-леки стъпки, на бегом.
Привиденията се разстъпиха да отворят пътечка, мнозина вдигнаха ръце в тромав поздрав, също и в благословия или смутена и смирена молба; петорният знак се разкриви там, където челото и устните висяха на колана и ръката помръдваше само настрани към пъпа и слабините, преди да се вдигне към небиещото сърце. Ингрей вдигна вълчата си глава и подуши подозрително въздуха. „Знам я тази миризма на блаженство, като слънчеви лъчи в суха трева…“
На бегом в пролуката между призраците се появи Аяда. Беше с тъмнокафявата си рокля за езда, жакетът й целият в петна от пот, полите й опръскани с кал — и всичко това разкъсано на стотици места, сякаш е галопирала през гъсти трънаци. Кичури тъмна коса се бяха разпилели по поруменялото й лице. Тя спря рязко и запъхтяното й дишане се извиси във вик; после залитна към тялото на Ингрей и се свлече на колене до него, лицето й побеля като платно.
— Не, о, не… — Преобърна тялото му, сложи главата в скута си и впери ужасен поглед в безжизнените черти и бледите устни. — Закъснях!