„Тя не ме вижда — осъзна вълчият Ингрей. — Не вижда никой от нас“. С изключение на съвсем материалната Фара, все така на колене до трупа на Уенцел със срязаното гърло. Аяда им отдели един кратък ужасен поглед, стисна зъби и пак сведе глава към Ингрей.
— О, любов моя… — Вдигна лицето му към своето обляно в сълзи лице и притисна устни към неговите. Вълчият Ингрей затанцува безсилно около нея, защото нито усещаше топлите й устни, нито вкусваше сладкия й дъх. Отчаян и трескав, той побутна с лапа ръкава й, после я близна по лицето.
Тя си пое рязко дъх, вдигна ръка към бузата си се огледа. Дали и тя не беше усетила странния течен хлад, който беше усетил той от ръката на онзи призрак? Ингрей я близна по ухото и дъхът й излезе в подобие на смях, но не точно. Потърка ухото си, сякаш нещо я беше погъделичкало. Положи тялото на Ингрей по гръб, плъзна ръка по торса му… „о, ако можех да усетя това докосване“, и се намръщи.
— Ингрей, какво са ти направили? — По тялото му нямаше видими рани, нито неестествено изкривени от счупване кости, но превръзката на дясната му ръка се беше напоила с кръв, а късият му кожен жакет беше омазан с нея. Аяда се смръщи още повече, когато притисна окървавената ръка към гърдите си. „Ако само можех да помръдна пръсти…“ — Или сам на себе си? — добави тя замислено. — Опитал си се да направиш нещо смело и глупаво, нали? — Погледът й се вдигна отново към Фара и трупа на Уенцел.
Ингрей чу сумтене, извъртя се и изръмжа. Конскарека гледаше Аяда със смесица от удивление и отвращение.
— Продължаваш да се мъкнеш там, където не ти е мястото, така ли, момиче? — отбеляза той към въздуха, а може би към Ингрей. Във всеки случай Аяда явно не го чу. — Както винаги, нямаш представа какво става, но да те спира това? Ами опитай тогава от предателството на боговете. Мен ме гощават с него от векове.
Обърна се и погледна скупчилите се призраци.
— Вече всички са тук — промълви той. Ужасните му очи бяха далечни, безстрастни, безмилостно спокойни. — Но не за дълго, кълна ви се, обични мои.
Погледите, с които му отвърнаха привиденията, не излъчваха обич, помисли си Ингрей, а тревога и смут. Едва доловима прозирност ги обвиваше и Ингрей си даде сметка, че вече са започнали да избледняват. Призракът на наскоро убит човек, ако не отлетеше веднага при боговете през портите на смъртта, все още можеше да бъде спасен от откъсването чрез благословените погребални ритуали, както бе станало с Болесо. Но и това си имаше граници. Откъсването скоро ставаше необратимо и душата, след този последен отказ, се самообричаше на изтляване. Периодът на несигурна милост беше удължен за тези призраци не с дни или седмици, а със столетия. И сега, когато връзката им с Ранената гора беше прекъсната, едва ли щяха да се задържат тук още дълго, помисли си Ингрей. Часове? Минути?
Аяда се надигна да стане и да иде при Фара, но после ахна и тупна обратно. Ръката й се спря върху гръдта й отляво, после литна към челото й; устните й помръднаха изненадано, после се свиха от болка. Ингрей заскимтя още по-тревожно.
Тълпата привидения се раздвижи отново и един едър като планина воин пристъпи напред. Беше с широк златен колан и носеше знаме с връх на копие в горния край на дръжката, увитият около нея флаг бе в тревистозелено, бяло и синьо. Главата му висеше от златния колан, прикрепена там за собствените си прошарени руси плитки. Погледът на тази прошарена глава се вдигна към графа, който го изгледа изненадано и вдигна ръка да отвърне на поздрав, който всъщност не му беше отправен — жестът му спря, когато Конскарека си даде сметка за това. Воинът коленичи до Аяда, приведе се загрижено над нея и я докосна по рамото.
Ингрей затанцува нетърпеливо около двамата, вълчата му глава бе сведена на нивото на войнишките очи. Воинът го погледна мълчаливо и въпросително някак. Аяда приведе уморено гръб и вече не стискаше толкова здраво окървавената ръка на Ингрей; тя се изплъзна от ръката й, после собствената й бяла ръка падна отгоре й.
— О — промълви много тихо тя, очите й бяха широки и тъмни. Ставаше все по-бледа, направо позеленяваше, и когато вълчият Ингрей близна отново лицето й, не реагира.
Ингрей се дръпна и вдигна поглед. После се изправи на задните си лапи, опря едната предна на рамото на воина за равновесие и започна да души въздуха; мъжът застина, за да му е по-удобно. Нещо беше набодено там, на тесния, изкован като върбово листо връх на копието. Туптящо сърце… не, половин сърце. Ала ритъмът му се забавяше.
„Той се поклони ниско — беше казала Аяда. — Сложи сърцето ми на една каменна плоча и го разряза на две с остатъка от счупения си меч… Другата половина набучиха на върха на знамето. Не разбрах дали беше клетва, жертвоприношение или откуп…“