— Аз не мога… — Тя се поколеба и посочи знамето, на чиято дръжка се беше опрял маршалът и слушаше. Аяда вдигна лице и посочи могилата, по-точно тялото на Уенцел и коленичилата до него Фара. — Ти си умрял, ако не се лъжа. Смъртта оставя кралския дух, както и всичко друго, натрупано приживе, в света на материята. Отиваме при боговете голи и равни, като при всяко друго раждане, носим само душите си и онова, което сме направили с тях. А после съборът на киновете провъзгласява новия крал. — Тя огледа предизвикателно призраците. — Нали така?
Странен шепот се разнесе сред привиденията. Маршалът наблюдаваше ставащото с особено изражение, сплав от тъга и богохулна радост. Чак сега Ингрей се сети, че този мъж трябва да е бил кралският знаменосец на най-първия свещен крал Конскарека и че е загинал заедно с господаря си на Кървавополе. Тялото му несъмнено е било погребано в същата яма, защото Конскарека беше споменал, че знамето му било строшено и парчетата били хвърлени отгоре му. А този воин никога не би предал знамето, докато е жив. Кралският знаменосец трябвало да приеме като довереник кралския дух и да го съхранява до следващия събор на киновете, където да го предаде на новия крал — ако не беше онова велико, прекъснато преди края си заклинание, което беше отнесло кралския дух в това далечно и враждебно бъдеще.
— Ти си умрял — повтори Аяда. — А това е събор на киновете от Старите лесове, последният за всички времена. Те могат да си създадат нов крал, такъв, който няма да ги предаде на нищото отвъд смъртта.
— Няма друг — изсумтя Конскарека.
Шепотът се засили, обхващаше тълпата като пожар, после се ливна назад към началото си. Маршалът се изправи и поздрави Аяда със странно разкривения си петорен знак. Призрачните устни се извиха в усмивка. После той пусна знамето и Аяда го улови и го стисна здраво.
„Чакай — помисли си Ингрей, — ние, живите, не можем да докосваме призрачните предмети, те изтичат през пръстите ни като вода…“
Аяда хвана дръжката с две ръце и я разтърси. Над главата й флагът се разви и се развя на вятъра. Вълчата глава от герба на Вълчаскала се озъби, черно върху червено.
Ингрей примигна с човешките си очи и се изправи на крака, зашеметен. Върнал се беше в тялото си — чувството беше невероятно. Вдиша. Вълка му го нямаше… „Не“. Притисна ръка до гърдите си. „Тук си е“. Виеше радостно във вените му. И още нещо… Връзка се проточваше между него и Конскарека — потокът между Ингрей и Аяда, който Конскарека беше създал, прекършил и привързал отново към кралския си дух. Някакво напрежение вибрираше сякаш по тази връзка и набираше сила. Притеглянето помежду им беше почти неустоимо.
Конскарека се наведе и вдигна Фара на крака, после сви ръцете й около дръжката на своето знаме.
— Дръж! — Тя го погледна с ужас и стисна знамето, сякаш животът й зависеше от това. Заземена в тази могила от смърт и печал, силата на стария кралски дух беше могъща.
Ингрей навлажи устни и се окашля. После откри несвестния си Глас.
— Какво имаш да кажеш, Фара?
Буквално усети как заклинанието за мълчание, наложено й от Конскарека, се разлита от лицето й като освободена метална пружина. Фара си пое дълбоко дъх, до пръсване сякаш.
Конскарека се обърна към нея и за пръв път лицето на Уенцел изплува изцяло на повърхността. Той протегна ръка.
— Фара… — Младежкият глас потрепери неуверено. — Съпруго моя…
Фара отскочи, като да я беше уцелила стрела от арбалет. Очите й се затвориха от болка. Отвориха се. Погледнаха към Аяда, към Ингрей. Към зловещото привидение пред нея.
— Аз се опитах да ти бъда съпруга — прошепна тя. — Ти така и не се опита да ми бъдеш съпруг.
И сведе върха на знамето към земята и сивата дрипа се сбра в копринена локва, после сложи крак върху сухото дърво и го скърши на две.
24.
Конскарека залитна и отстъпи. Половината му лица изглеждаха разкривени от ярост. Други изразяваха иронично примирение, отвращение и самоотвращение, а едно тъжно лице — безвременна, достойна за уважение издръжливост. Ръцете му се отпуснаха и потокът между него и Ингрей избледня като искрици в мрака. Неописуемо изтерзаните очи се впериха в Ингрей и почти всичките му изражения се претопиха в горчиво съжаление.
Ингрей осъзна, че се е вкопчил в дръжката на Аядиното знаме и само то го държи на крака. Исполинският припламващ натиск на кралския дух не беше точно изчезнал, а сякаш се беше разпръснал и се изливаше от всички посоки, а не само от една. А после настъпи миг на безвремие и застиналост, на смълчано колебание, и вътрешното течение на кралския поток, изглежда, се обърна, превърна се във външна и спешна неотложност. А с него дойде и разпръснат ужас, който не приличаше на никой страх, който бе застигал Ингрей през дългите часове на потресаващи изненади.