— Готово — доволно каза посветената, докато затягаше последния конец. Ингрей навреме обърна един тих вик в сумтене. Щракването на ножиците дойде като благословен знак за края на малкото му изпитание и той отново изправи гръб.
Гласове и стъпки се чуха откъм задната врата на лечебницата и посветената на Майката се обърна да погледне. Двете храмови слугини, един стюард, лейди Аяда и конник Жеска нахлуха в малкото помещение. Слугините носеха нагънати постелки.
— Какво става? — попита посветената, като хвърли подозрителен поглед към лейди Аяда.
— С ваше позволение, посветена — каза стюардът, — тази жена ще остане да преспи тук тази нощ, понеже в лечебницата ви няма болни на легло. Надзирателките й ще спят в стаята с нея, а аз ще легна отвън, пред вратата. Този човек — той кимна към лейтенанта на Ингрей — ще остане на пост да проверява от време на време дали всичко е наред.
Посветената определено не остана доволна; колкото до слугините — лицата им бяха като буреносни облаци.
Ингрей се огледа. Мястото си беше съвсем чисто, разбира се, но…
— Тук?
Лейди Аяда го удостои с иронично вдигнати вежди.
— По ваша заповед няма да ме настанят в градската тъмница, за което съм ви благодарна. Допълнителната стая на свещения е запазена за вас. Ханът е пълен с вашите хора, а залата на храма е пълна с хората от свитата на Болесо. Макар че, ако питате мен, повечето проспиват бдението си, а някои го поливат. По някаква причина никоя домакиня в Тръстиков мочур не е предложила да ме приеме у дома си. Така че ми остава единствено гостоприемството на богинята. — Усмивката й беше като усмивката на маска.
— О — изломоти Ингрей. — Ясно.
На хората, които само бяха чували за Болесо, добрия принц, тя сигурно изглеждаше като… е, едва ли я смятаха за героиня. Не само опасна убийца, но и с потенциала да лепне петно на измяна върху всеки, който би се осмелил да й помогне. „И ще става все по-лошо, колкото повече се приближаваме до Изтокдом“. Понеже не можеше да й предложи по-добро решение, Ингрей само й кимна смутено за лека нощ и се остави посветената да го подкара към вратата.
— Хайде, вървете да си лягате, милорд, бърже — разприказва се жената, като се надигна на пръсти да погледне за последно бродерията си и резултатът явно й върна доброто настроение. — С този удар по главата би трябвало да останете на легло поне ден-два.
— Уви, задълженията не ми позволяват. — Той й се поклони вдървено и тръгна през площада да приведе в изпълнение поне първата част от заръката й.
Свещеният, приключил с молитвите над Болесовия ковчег, го чакаше. Искаше да поговорят за още церемонии, а после да научи и някоя и друга новина от престолнината. Разтревожен беше за влошаващото се здраве на свещения крал. Ингрей, чиято информация беше остаряла вече с четири дни, предпочете да го поуспокои, без да изпада в подробности. По негова преценка лорд-свещеният на Тръстиков мочур не приличаше много на лорд — по-скоро беше чистосърдечен пастир на хората си, истински представител на селското духовенство, но иначе нито учен, нито особено проницателен. И определено не беше подходящият човек, с когото да говори за душевното състояние на лейди Аяда. „Нито за моето“. Ингрей го заговори за подготовката на утрешното им отпътуване, като на няколко пъти се позова на раните си, накрая се извини и избяга в приготвената за него стая.
Беше малка, но пък самостоятелна — на втория етаж. Ингрей отвори прозореца към нощния хлад, колкото да хвърли поглед към мъждивите газени лампи на желязна поставка в единия край на тъмния площад долу и към звездите, греещи по-ярко в небето, после намъкна една от нощниците на свещения, които любезно му бяха оставили. Намести предпазливо глава на възглавницата. Въпреки болките в различни части на тялото и рояка бодящи тревоги не остана да лежи дълго буден.
Сънува вълци…
Човек би си помислил, че чернотата посред нощ ще е подходящото време за такъв ритуал, ала баща му го повика в залата на замъка следобед. Хладна светлина без сенки нахлуваше през тесните прозорци, надвиснали над ромонящия Брезовручей на шейсет стъпки надолу. Големи восъчни свещи горяха в аплици по стените, топлият им ароматен светлик се смесваше със сивотата.
Лорд Ингалеф кин Вълчаскала изглеждаше спокоен, макар да бе навъсен заради напрежението, разкъсващо го напоследък, и посрещна сина си с леко кимване и кратка — рядка — усмивка. Гърлото на младия Ингрей се беше стегнало от вълнение и страх. Храмовият магьосник Кумрил, с когото Ингрей се беше запознал едва предната вечер, стоеше готов, гол с изключение на набедрената превръзка, кожата му бе нашарена с древни символи. По онова време магьосникът се беше сторил стар на Ингрей, но сега в съня си разбираше, че Кумрил всъщност е бил млад човек. С прозрението на кошмара, Ингрей се вгледа в лицето на Кумрил за някакъв намек или знак — беше ли планирал предстоящото предателство? Или просто си беше надценил силите — изгубил бе контрол, споходил го беше лош късмет или просто е бил некомпетентен? Тревогата в шарещите му очи можеше да означава което и да било от трите — или и трите едновременно.