Ингрей изчака, докато стъпките му заглъхнат, после изпълзя изпод завивките, откри опипом кутийката с праханта и запали с треперещи ръце една свещ. Поседя на ръба на леглото, колкото да дойде на себе си, после стана и огледа стаята. Можеше да заключи вратата само отвътре, което значеше, че лесно би могъл и да я отключи, освен ако не изхвърлеше ключа през прозореца или не го пъхнеше под вратата, което би довело до неприятно забавяне и още по-неприятни обяснения на заранта. Съжали, че не е накарал гвардееца да я заключи отвън, макар че и това би повлякло след себе си нелепи обяснения. Или умели лъжи, само че в момента Ингрей се чувстваше крайно оглупял. Накрая прибра меча и ножа си в една ракла с резервно спално бельо и нареди отгоре й няколко потенциално шумни предмета един върху друг, а най-отгоре на тази нестабилна кула сложи тенекиения умивалник.
Духна свещта, върна се в леглото и лежа вдървено известно време, после пак стана и претърси опипом в мрака дисагите си за намотаното въже. Върза стегната примка около глезена си, и още една за долната табла на леглото. После си легна и успя някак да се завие.
Главата му щеше да се пръсне, а пресиленото му рамо пулсираше като възел от огън. Мята се и се обръща, докато омоталото се въже не го пристегна. Е, поне щеше да свърши работа. Започна да се унася от физическото изтощение, обърна се и въжето пак го дръпна. Легна отново по гръб и остана да лежи така, вперил поглед в мрака, със стиснати зъби. Очите му бяха като посипани с пясък.
По-добре това, отколкото онези сънища. Пак го беше споходил вълчият сън, за пръв път от месеци, макар че сега помнеше само неясни откъслеци. Изглежда, причината да се бои от съня не беше само една.
„Как се озовах в това положение?“ Допреди седмица беше щастлив човек, или поне сравнително доволен от живота си. Имаше си удобна стая в двореца на лорд Хетвар, слуга, кон, дрехи и оръжия, осигурявани му от негова милост лорда, както и плата, достатъчна да внесе малко цвят в ежедневието му. Суетнята на престолния град в краката му. И нещо повече — беше си спечелил солиден пост в домакинството на печатника и репутацията на доверен помощник — не точно войник, не точно и чиновник, а човек, на когото да повериш по-необичайните задачи и да знаеш, че ще бъдат изпълнени дискретно. Като придворен на Хетвар, той доставяше наградите недокоснати и предаваше заплахите подходящо нюансирани. Не беше, по своя преценка, горделиво честен, като някои хора — може би защото беше изгубил твърде много, за да го изкушава евтината показност. Безразличието му служеше не по-зле от почтеността, понякога и по-добре, а особено добре служеше на Хетвар. Наградата, която ценеше най-високо, обикновено беше възможността да задоволи любопитството си.
Копелето му е свидетел, че само преди три дни беше безгрижен човек. Смятал бе, че транспортирането на Болесовия труп и на убийцата му ще е съвсем лесна, макар и безрадостна задача. И съвсем по силите му, като на един опитен, сдържан, умен и преди всичко ни най-малко преследван от вълци или по друг начин странен кралски служител.
Въжето се обтегна отново и дръпна глезена му. Дясната му ръка се сви около спомена за дръжката на меча. Трижди проклето да е онова леопардово момиче! Ако просто беше изтърпяла похотта на Болесо като всяко друго загрижено за собствения си интерес девойче, ако си беше разтворила краката с мисълта за бижута и хубави дрехи, които без съмнение би си заработила, всичко това можеше да се избегне. И Ингрей нямаше да лежи, вързан за собственото си легло, с кървава бродерия на главата, която на всичкото отгоре го сърбеше ужасно, половината мускули по тялото да го болят и да чака зората, която нямаше да му донесе нищо добро.
И да се чуди дали все още е с ума си.
4.
На следващата сутрин напуснаха Тръстиков мочур по-късно, от колкото му се искаше, заради настояванията на лорд-свещения да превърне натоварването на ковчега в церемония, включваща още повече певци. Поне новият фургон беше поносим — много добра изработка, с тъмни драперии, които да скриват ярката му боя, макар да бяха безсилни срещу силната миризма на бира, която лъхаше от превозното средство. Шестте коня в комплект с фургона бяха великолепни — кафяви, с яки рамене и задници и големи копита, с оранжеви и черни панделки, заплетени в гривите и опашките. Звънчетата по лъскавите им сбруи бяха натъпкани с черен плат да не звънят, което определено изнасяше на Ингрей, понеже главата му все още пулсираше от вчерашния удар. В сравнение с обичайния си товар впрягът щеше да издърпа Болесо по хълмовете и през калта лесно, като да беше детска шейна.