Конник Жеска се стресна при вида на Ингрей, докато му помагаше да яхне коня, само че Ингрей го изгледа на кръв и конникът преглътна каквото там се канеше да каже по въпроса. Ингрей се беше избръснал, а слугите на свещения му бяха донесли кожените гамаши сухи и чисти — но нищо не можеше да направи за примижаващите си кръвясали очи и сивото подпухнало лице. Стисна зъби, докато наместваше натъртеното си тяло върху седлото, и изтърпя някак бавната процесия до градските порти сред дрънченето на звънчета, песните и валмата тамян, които според градската управа се полагаха за случая. Изчака градчето да се скрие от поглед и чак тогава даде знак на новия колар да пришпори впряга. Товарните коне, изглежда, бяха единствените членове на групата им в добро настроение — свежи, игриви по своя си тежък начин и явно решили, че пътуването е някакъв конски празник.
Лейди Аяда беше елегантна колкото и предната заран — днешната й премяна за езда беше даже по-хубава, сиво-синя и със сребърна бродерия. Явно, за разлика от него, тя се беше наспала. Този факт ту го възмущаваше, ту му носеше облекчение, според силата на главоболието му. След един час под утринното слънце започна да се чувства що-годе прилично, предвид обстоятелствата. „Почти човешки“. Изскърца със зъби при тази горчива шега и пришпори коня си покрай колоната.
Новата надзирателка на Аяда, храмова слугиня на средна възраст, заета им от храма в Тръстиков мочур, се возеше във фургона. Беше взела на сериозно задачата си и изглеждаше много по-студена от съпругата на коларя от Глиганска глава, която бе познавала Болесо по-отблизо. Тази сякаш се притесняваше повече от Ингрей, отколкото от затворничката. Той се запита дали не е казала на Аяда за среднощните му изпълнения.
Хората от свитата на Болесо днес също изглеждаха по-изнервени с приближаването си към Изтокдом и неприятностите, които ги чакаха там заради провала им да опазят жив прогонения принц. Току хвърляха злобни погледи към убийцата на Болесо и Ингрей си помисли, че трябва да ги държи далеч както от вино, така и от затворничката, докато не успее да предаде цялата групичка с все мъртвия им патрон на някой друг. Пратил беше храмов куриер до печатник Хетвар предната вечер с предварителния разчет за придвижването на кортежа. Ако Хетвар оставеше нещата на неговата преценка, реши Ингрей, Болесо щеше да се придвижи до погребението си за рекордно време.
Макар и не в галоп, големите коне се движеха бързо и леко през по-поносимия терен тук, с по-широки пътища, повечето в добро състояние. Тесните пасища, заобиколени от огромни стръмни гористи склонове, отстъпиха пред хълмове, под които лежаха просторни ниви. Вече се виждаха по няколко селца до хоризонта. И пътищата вече не бяха толкова празни — застигаха и пресрещаха не само селски каруци, но и добре облечени конници и дребни търговци с товарни мулета — и всички бързаха да им направят път. Изключение направи стадо дръгливи черни прасета, на което попаднаха в една дъбова горичка — наложи се да ги разгонят с дюдюкане и псувни.
Ингрей се вгледа в себе си — квичащата плячка, изглежда, не го вълнуваше, нито го привличаше необичайно, което беше добре. Остана на коня си в мрачно мълчание, докато прасетата не бяха прогонени в гъстата гора. Лейди Аяда също остана тихо на седлото — чакаше, макар и с интригуващо, вглъбено изражение.
Ингрей не се опита да я заговори. Гвардейците му, по негова заповед, се държаха близо до нея, а слугинята послушно вървеше по петите й, когато спираха, та конете да си починат. Само че неговите очи непрекъснато се обръщаха към нея. И твърде често я улавяше да гледа към него — не със страх, по-скоро със загриженост. Все едно той беше поверен на нея, а не обратното. Това го дразнеше, направо го влудяваше, все едно бяха вързани на къса каишка. Усилието да не я поглежда и да не я заговаря, изглежда, изсмукваше цялата му енергия и ангажираше изцяло вниманието му и скоро той се почувства уморен до смърт.
Денят се проточи дълъг и уморителен. Най-после стигнаха до кралския свободен град Червени яз. Гордият статут на града означаваше, че гражданите му не са под чехъла нито на местен граф, нито на храмов лорд-свещен, а сами избират градския си съвет по силата на кралска харта. Уви, това не доведе до по-малко церемонии и Ингрей не можа да се измъкне, а волю-неволю придружи домакините, докато не пренесоха ковчега на Болесо в храма — изграден от камък в дартакийски стил, с пет закръглени кубета — където да остане през нощта.
Този по-голям град обаче означаваше и цели три хана и още заранта Ингрей се беше сетил да предупреди пратеника си да им запази стаи. Средната от трите странноприемници се беше оказала най-чиста. Ингрей лично придружи лейди Аяда и храмовата слугиня до спалнята и частния салон на втория етаж, запазени от неговия човек. Огледа вратите и прозорците. Прозорците гледаха към улицата, малки бяха и трудно можеха да се достигнат от земята. Резетата на вратите бяха от здрав дъб. „Добре“.