— Истината е, че от известно време толкова много се цапам, че не смея да се храня пред хора.
Ингрей съобрази какво трябва да направи и отпрати жената от Тръстиков мочур долу, да се нахрани в кръчмата и да изчака там, докато не я повикат. Тя метна любопитен поглед назад, докато неохотно излизаше.
Слугата Бернан докладва, че конете на Халлана са в конюшнята на местния храм, че колелото на фургона е поправено и че е уредено преспиването й при някаква лечителка към ордена на Майката, която сега живеела в Червени яз, но някога била учила в Сухо листо. Без да се усети и без да го е планирал, Ингрей се оказа на малката маса с двете жени в очакване на вечерята. Слугата им подаде поред купата с вода да си оплакнат ръцете, а свещената — двойно свещената — изрече набързо една благословия.
Херги сложи на господарката си кърпа с размерите на покривка за маса и търпеливо се зае да й помогне да се нахрани, като сръчно улавяше килващи се чаши, катурващи се стомни и ливваща се яхния, често преди да са се разлели, но не винаги.
— Пийте си виното. — посъветва ги магьосницата. — До половин час ще се вкисне. Трябва да се изнеса оттук, преди съдържателят на хана да е разбрал какво е станало с бирата му. Е, запасите му от въшки, бълхи и дървеници също няма да оцелеят след краткия ми престой, така че се надявам това да компенсира вкиснатата бира. Ако поостана повече, ще трябва да подхвана и горките сладки мишки.
Лейди Аяда, изглежда, беше изгладняла колкото Ингрей и за известно време разговорът почти секна. Халлана го подхвана с директен въпрос как Ингрей се е сдобил със своя вълк. Стомахът му се сви въпреки глада, но той все пак се опита да обясни що-годе свързано онова, което си спомняше от събитията преди толкова време, при това обяснението му беше доста по-пълно от онова, което беше споделил с Аяда. И двете жени го слушаха като омагьосани. Неудобно му стана, че Бернан, който бе взел чинията си и ядеше, седнал върху пътния сандък, и Херги, която си открадваше по някоя хапка в промеждутъците между килващата се посуда, също волю-неволю слушат разказа му. Само че слугите на една храмова магьосница по принуда бяха научени на дискретност.
— Отдавнашен ли беше интересът на баща ви към животинската магия на нашите предци от Старите лесове? — попита Халлана, след като той описа злополучния ритуал.
— Поне аз не знам да се е интересувал. — каза Ингрей. — Тогава всичко ми се стори съвсем внезапно.
— И защо е направил опит точно тогава? — попита Аяда.
Ингрей сви рамене.
— Всички, които знаеха, или умряха, или избягаха. Докато се оправя достатъчно, за да съм в състояние да попитам, не беше останал никой, който да отговори на въпросите ми. — Мислите му се дърпаха като опарени от откъслечните спомени, останали му от онези тъмни седмици на пълно объркване. Някои неща е по-добре да не помниш.
Халлана преглътна и попита:
— Как се научихте да удържате вълка си?
Ингрей разтри схванатия си врат, но не почувства облекчение.
— Древният закон на Одар, че хората, омърсени с животински дух, трябва да бъдат изгаряни живи, не беше прилаган в Брезовручей толкова отдавна, че никой не помнеше кога се е случило за последно. Местният ни свещен, който ме познаваше още от бебе, много се тревожеше и направи всичко възможно да не бъде приложен в моя случай. Стана така, че храмовият следовател, изпратен да проучи случая, постанови, че тъй като престъплението не е извършено от мен и по моя инициатива, а ми е било наложено от хора, чийто авторитет съм бил длъжен да зачитам, да ме накажат би било същото като да отрежеш ръката на човек, защото е бил обран. Така че бях официално оправдан и животът ми бе пощаден.
Аяда попиваше жадно думите му, устните й се отвориха, сякаш да каже нещо, но после тя само поклати глава.
Ингрей й кимна разбиращо и продължи:
— Въпреки това не можеха да ме оставят да се скитам на воля. Понякога разсъдъкът ми беше ясен, но друг път… тези други моменти не ги помня добре. Така че нашият свещен реши, че ще се опита да ме излекува.
— Как? — попита магьосницата.
— Най-напред с молитви, разбира се. После и с ритуали, стари ритуали, всичко, което успя да изрови. Мисля, че повечето си ги доизмисляше. След това пробва с ритуали за изгонване на демони, с лекции и проповеди, с дяконите се редуваха и продължаваха понякога с дни. Това беше най-уморителната част. После се опитахме да го изгоним силом.
— Ние? — Халлана вдигна вежда.
— Не беше… не беше сторено пряко волята ми. По онова време вече се бях отчаял.
— Хм. Да, мога да… — Тя стисна устни и замълча, после каза: — В какво се състояха тези опити да прогоните вълка?