— Така. — каза тя с делови лечителски тон, още по-зловещ заради ухилената й физиономия. — Кажете ми, ако заболи… — И сложи длан на челото му.
Усещането за топлина, струяща от ръката й, беше приятно през първите няколко мига и той се облегна благодарно на дланта й. После обаче топлината се засили и започна да става неприятна. Тревожна мъгла се спусна пред очите му. Изведнъж горещината зарева като ковашка пещ в мозъка му и той започна да вижда двойно. Вторият образ се отдели от първия — разкривен, различен.
Стаята още си беше тук за физическите му сетива. Но също толкова реално беше и друго някакво място. В него…
В него той стоеше гол. Точно над сърцето му бледата плът се нагърчи, после се изду. Кожата се пръсна. От нея нещо като лоза, не, като вена, изби навън и започна да се увива около него, да се катери нагоре. Усети втори горещ оток да се пръска на челото му и видя лозата-вена да се спуска надолу, размазана заради близостта до очите му. Още една се появи от пъпа му и още една — от гениталиите. Мърдащите им връхчета шептяха, от тях капеше кръв. Езикът му също се промени, изскочи от устата му и се удължи в пулсираща тръбичка.
В стаята — тази в материалния свят — тялото му започна да се гърчи и да се мята, опъна веригите докрай. Очите му се подбелиха, но все пак виждаше как Просветена Халлана се навежда по-близо… после се дръпна, когато той отвори уста да завие. Само че между двете й облени от светлина ръце все още ревеше виолетов огън и се изливаше в спирала към ужасно деформираната му уста.
Дългият израстък, проточил се от езика му, се мяташе в агония, неразбираемият му шепот се заизлива все по-бързо, превърна се в съсък и сякаш поглъщаше горещината. Другите четири повтаряха като огледални образи възбудата на събрата си, продължиха да шепнат и да се удебеляват, обливаха Ингрей с кръв. Горещата металическа миризма го подлудяваше. Истинското му тяло се извиваше и гърчеше с нечовешка сила, от която костите му сякаш пукаха, опъваха веригите до скъсване. Косата му се развя, гениталиите му се изпълниха с кръв и се втвърдиха. Той се срина настрани, разтърси се конвулсивно, опитваше се да се претърколи някак до другия край на стаята, където бе мечът му, опрян на стената.
Аяда беше паднала на колене, устата й зееше, очите й бяха широко отворени. Във втората реалност се появи леопардът…
Козината му беше като копринени вълнички върху потрепващи мускули, ноктите като обработена слонова кост; ярките му кехлибарени очи мятаха златни искри. Той се хвърли върху гърчещите се вени като коте върху оплетена прежда, отначало ги заудря с лапи, после си показа ноктите и придърпа съскащите неща към острите си зъби. Вените изплющяха като бичове от киселина и оставиха черни прогорени ивици по изящната му петниста кожа. Леопардът изръмжа — и ръмженето разтърси въздуха, разтърси и Ингрей до самото му сърце. Някъде дълбоко в него се надигна ответно ръмжене.
Челюстта му започна да се издължава…
Не. Не! Отричам те, вълк в мен! Той стисна зъби до болка. Бореше се с вълка, бореше се с израстъците, бореше се с тялото си, бореше се с ума си и постепенно скъсяваше разстоянието до меча. Бий се. Убий… нещо… всичко…
Една от железните брънки на веригата се скъса като пречупена съчка. Китките и глезените му още бяха оковани, но свързващата ги верига се беше скъсала. Тялото му се изправи и сега вече той можеше да пълзи, да се търкаля, да се извива и обръща. Мечът му беше съвсем близо. Около него панически затрополиха крака.
Истинските му ръце бяха толкова хлъзгави от истинска кръв, колкото второто му тяло от странната червена течност, която изтичаше от него и го заливаше. С истински ужас усети как брънките се плъзват по кървящите му китки под напъна на трескавите му ръце. Ако освободеше дясната си ръка и стигнеше до меча… със сигурност никой нямаше да излезе жив от тази стая. Навярно и той самият дори.
Най-напред щеше да отсече главата на скимтящия слуга, с един удар. После щеше да се заеме с пищящите жени. Аяда вече беше на колене като осъдена пред палача си, кичури измъкнала се коса падаха пред лицето й като було. Острият меч, бременната… умът му се дръпна, въстана.
После зави от болка, отвращението му беше толкова силно, че го преобърна с хастара навън и се превърна в съгласие. Помогни им, спаси я, спри ме, вълк в мен! Предавам ти се, пре…
Челюстта му се удължи, зъбите му пораснаха, превърнаха се в остри бели ножове. Нахвърли се върху вените, хапеше и разкъсваше, ръмжеше и тръскаше глава, както вълк тръска заек, за да му пречупи гръбнака. Горещата кръв бликна в устата му и той усети болката от собствените си ухапвания. Стисна с челюсти, раздра. Издърпа ги от тялото си, измъкна ги от корен. И ето че онова нещо вече не беше вътре в него, а пред него, гърчеше се като хищно морско съшество, извадено на смъртоносната суша. Той го затъпка с голите си ноктести крака. Леопардът скочи, удари пищящото червено нещо с лапа и го запрати в другия край на стаята. То беше — за кратко — живо. Умиращо.