А после изчезна.
Вторият образ изчезна, или пък се съедини отново с първия, двата се претопиха един в друг, леопардът в Аяда, неговият вълк… къде?
Тялото му се отпусна като празна торба. Лежеше по гръб до вратата, глезените му още бяха оковани един за друг, окървавените му ръце бяха свободни. Бернан стоеше до него, лицето му бяло като платно, стиснал неуверено къс железен лост.
Възцари се кратко мълчание.
— Е. — каза Халлана с бодър, но напрегнат глас, — Предлагам това да не го правим втори път…
В коридора се чу тропот на крака. Някой зачука нетърпеливо по вратата, после един от войниците на Ингрей извика разтревожено:
— Какво става? Лорд Ингрей?
И уплашеният глас на Аядината надзирателка:
— Аах, наистина ли беше той, дето крещеше така? Ох, по-бързо, разбийте вратата!
Трети глас, мъжки:
— Ако ми разбиете вратата, ще ми я платите, да знаете! Хей, вие вътре! Отворете!
Ингрей се почеса по челюстта — нормалната му човешка челюст, не муцуната, и изграчи:
— Добре съм!
Халлана стоеше, сякаш пуснала корени в пода, дишаше учестено и го гледаше с широко отворени очи.
— Да. — извика тя. — Лорд Ингрей… се спъна и събори масата. Ще се оправим. Не се притеснявайте.
— Май не сте добре.
Ингрей преглътна, окашля се и каза прегракнало:
— Ей сега ще сляза в кръчмата. Слугите на свещената ще се оправят със… с… всичко. Вървете си.
— Ние ще се погрижим за него. — добави Халлана.
Смутено мълчание, последвано от единодушно мърморене — стъпките се отдалечиха.
Всички в стаята си отдъхнаха с изключение на Бернан, който още стискаше лоста. Ингрей се отпусна на пода. Имаше чувството, че костите му са станали на попара. Гадеше му се. След миг вдигна ръце. Веригите се полюляваха тежко от лявата му китка; дясната, хлъзгава от кръвта, беше свободна. Той не можеше да откъсне погледа си от нея — и само смътно регистрираше раздраната кожа и пулсиращата болка. Ако се съдеше по неприятното усещане в косата му, трескавото му въргаляне по пода беше скъсало част от пресните шевове.
„Както съм я подкарал, ще съм мъртъв, преди да стигна до Изтокдом, без значение дали лейди Аяда ще ме надживее, или не“.
Аяда… Той се обърна рязко, обзет от пареща тревога. Бернан изсумтя предупредително и вдигна лоста. Аяда още беше на колене на няколко стъпки от него, лицето й бе съвсем бледо, очите й — огромни и тъмни.
— Не, Бернан! — каза тя. — Вече всичко е наред. То си отиде.
— Виждала съм човек, заразен с припадничавата болест. — каза някак унесено Халлана. — Но това, което видяхме, категорично не беше същото. — Тя рискува да се приближи до Ингрей и го обиколи бавно, като го гледаше съсредоточено над големия си корем.
Като държеше под око лоста, Ингрей се претърколи много бавно и предпазливо на хълбок, за да вижда по-добре Аяда. От движението стаята сякаш се премести на бавни тласъци… стонът му прозвуча повече като скимтене. Аяда също не бързаше да се изправи. Седеше отпуснато и се подпираше с ръце на пода. Улови погледа му, пое си дъх и се надигна.
— Добре съм. — каза, макар никой да не я беше попитал. Всички следяха с поглед Ингрей, чието изпълнение отпреди малко беше много по-зрелищно.
— А ти какво преживя? — попита я Халлана.
— Паднах на колене… бях си на колене, в тази стая, но в същото време изведнъж бях и в тялото на леопарда. В духовното тяло на леопарда — не го обърках с истинска плът. Но колко силно беше! Великолепно! Сетивата ми бяха невероятно остри. Виждах! Но беше нямо… не, повече от нямо. Безсловесно. Бяхме в някакво по-голямо място или по-друго място — във всеки случай беше точно толкова голямо, колкото трябва. Ти… — погледът й се премести върху Ингрей, — ти беше отишъл на онова място преди мен, там те заварих. От тялото ти излизаха някакви червени ужасии. Уж бяха твои, а те нападаха. Нахвърлих се върху тях и се опитах да ги отхапя. Но те изгориха челюстите ми. После ти започна да се превръщаш във вълк, или в получовек-полувълк, някакъв странен хибрид — все едно тялото ти не можеше да реши какво да е. Главата ти стана вълча обаче, и започна да разкъсва червените ужасии. — Тя го изгледа косо, сякаш го виждаше за пръв път.