Ингрей се зачуди, но не посмя да попита, дали случайно не го е видяла с набедрена превръзка. Силната физическа възбуда по време на безумието едва сега започваше да затихва под натиска на смущението и болката.
— Когато успяхме да изтръгнем онези горящи, впиващи се неща от теб, се видя, че не са много и че всъщност са едно. За миг ми заприличаха на кълбо съвкупяващи се змии, измъкнати изпод някоя скална издатина пролетно време. После нещото изчезна и се озовах отново тук. В това тяло. — Тя вдигна едната си изящна ръка пред очите си, сякаш още очакваше да види остри нокти и меки възглавнички. — Ако бойците от Старите лесове са изпитвали нещо подобно… мисля, че започвам да разбирам защо са се стремели към него. Като се изключи онова с кървящите пипала. Но дори и тях… ги победихме. — Зениците й се бяха разширили не само от страх, помисли си Ингрей, а и от дълбок, озадачаващ я екстаз. Тя се обърна към Халлана. — Ти видя ли моя леопард? Кървящите пипала, вълчата глава?
— Не. — Халлана изсумтя недоволно. — Духовете и на двама ви бяха много объркани, но за да преценя това, не ми трябваше второ зрение. Мислиш ли, че би могла да се върнеш на онова място, където сте били? По своя воля?
Ингрей понечи да поклати глава, откри, че мозъкът му сякаш се е разкапал, и промърмори:
— Не!
— Не съм сигурна. — каза Аяда. — Леопардът ме заведе там — не отидох сама. А и не беше точно „там“. Ние бяхме и тук, през цялото време.
Изражението на Халлана стана, ако въобще беше възможно, още по-напрегнато.
— Усети ли присъствие на някой от боговете там, в онова място?
— Не. — каза Аяда. — Категорично не. По-рано сигурно не бих могла да преценя със сигурност, но след леопардовия сън… не. Щях да знам, ако Той се беше върнал. — Въпреки преживяното изпитание на устните й кацна мека усмивка. Не беше за него, помисли си Ингрей. И въпреки това му се прииска да запълзи към нея. Виж, това си беше лудост, откъдето и да го погледнеш.
Халлана раздвижи рамене, което доведе до стряскащ резултат предвид настоящите й размери, и каза:
— Бернан, помогни на лорд Ингрей да стане. И му махни веригите.
— Сигурна ли сте, Просветена? — колебливо попита слугата. Очите му се стрелнаха към меча на Ингрей, който сега лежеше в ъгъла на стаята — явно Бернан го беше изритал далеч от обсега на Ингрей, преди да заеме удобна позиция да го цапардоса с лоста.
— Лорд Ингрей? Вие как мислите? Определено не сбъркахте преди.
— Не мисля… че изобщо мога да помръдна. — Дъбовото дюшеме беше твърдо и студено, но предвид плискащата се каша в черепа му хоризонталното положение изглеждаше за предпочитане пред вертикалното.
Все пак му се наложи да се надигне — двамата слуги го извлякоха и го настаниха в овакантения стол на Просветената. Бернан му свали веригите, а Херги, като цъкаше непрестанно с език, донесе пълен с вода леген, сапун, кърпи и коженото куфарче, което се оказа пълно с лечителски инструменти и материали. Погрижи се вещо за нараняванията на Ингрей, новите и старите, под погледа на свещената, и Ингрей със закъснение съобрази, че е съвсем естествено магьосницата, в това си състояние, да пътува със собствена акушерка-посветена. Зачуди се дали Херги не е жена на ковача, ако това беше наистина занаятът на Бернан.
Аяда се настани някак на стола си — и не сваляше възхитен поглед от Херги, като присвиваше устни всеки път, когато иглата се забиваше в плътта му. Висящото парче месо на ръката му беше нагласено внимателно на мястото му и стегнато с бял ленен бинт, по-леките разкъсвания по другата китка бяха почистени и превързани. Ръката не го болеше толкова, колкото мускулите по гърба или глезените; или пък всяка болка отнемаше по нещо от другата. Зачуди се дали да не си събуе ботушите, докато още може, и дали ако не го направи сега, после няма да се наложи да ги срежат. Хубави му бяха ботушите — не му се искаше да ги изгуби. Веригите бяха изподрали кожата.
— Онова място, където сте се озовали… — подхвана отново Халлана.
— Не беше истинско. — промърмори Ингрей.
— Хм, ами, да. Но докато сте били в онова, хм, състояние, как ме виждахте и виждахте ли ме изобщо?
— Цветен огън се изливаше от ръцете ви. В устата ми. Той подлуди вената, която беше пораснала там, после се предаде и на другите. На другите му части, предполагам. Беше все едно вашият огън ги прогони от скришните им места. — Той прокара език по небцето си, сякаш да се увери за последен път, че отвратителната деформация вече я няма. Смути се, когато разбра, че лицето му е хлъзгаво от слюнка. Понечи да избърше лепкавата пяна с превръзката на лявата си китка, но Херги го спря, поклати неодобрително глава, изстиска една мокра кърпа и му я подаде. Ингрей изтърка лицето си, като се опитваше да не мисли за баща си.