— Езикът е личният символ на Копелето и неговият орган в телата ни. — замислено каза Халлана.
Също както челото за Дъщерята, пъпът за Майката, гениталиите за Бащата и сърцето за Брата.
— Вените, пипалата, или каквото там бяха, израснаха от всичките пет теологични точки на тялото ми.
— Това все трябва да означава нещо. Но какво ли? Може би има някакви ръкописи от Старите лесове, които пазят знание по този въпрос. Когато се върна в Сухо листо, ще претърся библиотеката, но там има предимно медицински трактати. Дартакийските квинтарианци, които ни завладели, повече се интересували как да унищожат старите нрави, а не как да запазят познанието. Сякаш са искали да скрият старите горски сили от всички, дори от себе си. И може да са били прави.
— Когато бях в леопарда — когато бях леопардът, — каза Аяда, — и аз видях фантазиите-образи. Но после всичко отново бе отрязано. — В тона й се промъкна нещо като съжаление.
— Аз, от друга страна, — пръстите на магьосницата забарабаниха по най-близката повърхност, която се оказа коремът й, — аз не видях нищо. Освен лорд Ингрей, който се отскубна от вериги, които биха задържали и кон. Ако това е характерно за силата, която животинските духове са давали на старите воини, нищо чудно, че са ги ценили толкова високо.
Ако старите воини ги е боляло толкова след това, помисли си Ингрей, едва ли са ценели чак толкова призрачните си животни. Ако горските хора са беснеели както той беше беснял преди малко… искаше да попита за звуците, които е издавал, но го досрамя.
— Ако е имало нещо за гледане, трябваше да го видя. — продължи Халлана с растящо раздразнение. — Да му се не види! Я да помислим. — Изгледа Ингрей с присвити очи. — Казвате, че онова нещо си е отишло. Щом не знаем какво е било… можете ли поне да си спомните кой го е вложил във вас?
Ингрей се наведе напред и разтърка смъдящите си очи. Подозираше, че са кръвясали здравата.
— Май ще е по-добре да си събуя ботушите.
Халлана махна на Бернан и той коленичи да му помогне. Глезените на Ингрей наистина се бяха подули и имаха нездрав цвят. Той ги огледа, после вдигна очи и каза:
— За пръв път усетих проклятието, когато видях Аяда. Като нищо може да е било в мен от дни или от месеци, или от години дори. Отначало помислих, че е вълкът ми, доколкото въобще бях в състояние да мисля. Ако не беше видяното от лейди Аяда и… това, дето се случи току-що, сигурно още щях да смятам така. А ако бях успял да я убия, със сигурност щях да продължа да го вярвам.
Халлана засмука долната си устна.
— Помислете отново, съсредоточете се. Неустоимото желание да убиете затворничката си най-вероятно ви е било заложено някъде от момента, когато е пристигнала вестта за смъртта на Болесо, до излизането ви от Изтокдом на път за Глиганска глава. Преди това не е имало причина, а след това — време. С кого сте се виждали през този интервал?
Поставен по този начин, въпросът беше още по-смущаващ.
— Не с кой знае колко хора. Вечерта бях повикан в покоите на лорд Хетвар. Пратеникът още беше там. Хетвар, секретарят му, принц Риджилд — кралският сенешал, братята кин Глиганскиброд… Разменихме по няколко думи, докато лорд Хетвар ми съобщи новината и ми даде указания.
— Които бяха?
— Да прибера тялото на Болесо, да доведа убийцата му… — Ингрей се поколеба. — И да направя възможното да не се разчуват подробности за смъртта му.
— Какво означава това? — попита Аяда искрено озадачена.
— Да се погрижа всички доказателства за странностите на Болесо да изчезнат. — „Включително главната му жертва, която се явяваше и негова убийца?“
— Какво? Но нали сте служител на кралското правосъдие? — възкликна тя възмутено.
— Ако трябва да сме точни, аз съм на служба при печатник Хетвар. — След миг на размисъл добави: — Основната задача на печатник Хетвар е да работи по най-спешните грижи на Лесовете и техния кралски дом.
Аяда се умълча объркана, веждите й се свъсиха.
Храмовата магьосница потупа устните си с пръст. Тя поне не изглеждаше изненадана. Но когато заговори, стана ясно, че бързата й мисъл вече е поела в друга посока:
— Нищо от царството на духа не може да съществува в света на материята, без да го поддържа материално същество. Заклинанията ги поддържат магьосници чрез своите демони, които са необходими, но не са достатъчни. В крайна сметка демонът се храни от тялото на магьосника. Само че вашето заклинание беше поддържано от самия вас. Подозирам, че… хм. Ако използвам думата, която употреби ти, Аяда, възможно ли е да става дума за паразитна магия? Заклинанието е било някак вложено във вас и след това се е хранило от жизнените ви сили. Ако това странно магьосничество по нещо си прилича с моето, то то се излива свободно, като вода по нанадолните. То не създава, а краде способностите си от своя гостоприемник.