— Милорд?
— А, Жеска. — успя да каже Ингрей. — Как е прасчо тази сутрин?
Жеска поклати глава, сякаш не можеше да реши дали е повече разтревожен, или ядосан.
— Объркването му премина около полунощ. Сложихме го да си легне.
— Погрижи се да не се мярка повече пред очите на Просветена Халлана.
— Не мисля, че би го направил. — Жеска огледа притеснено охлузванията и превръзките му. — Лорд Ингрей… какво се е случило?
Ингрей се поколеба, после попита:
— Какво се говори?
— Говори се, че сте се заключили с магьосницата и след няколко часа от стаята долетяла невъобразима врява — вой и такова тропане, че мазилката от тавана долу опадала, и викове. Все едно убивали някого.
„За малко…“
— Магьосницата и слугите й по-късно си тръгнали, все едно не се било случило нищо, а вие сте си тръгнали куцайки, без да кажете никому нищо.
Ингрей се замисли за обяснението, което Халлана бе извикала през заключената врата на разтревожените хора отвън — дотолкова, доколкото си го спомняше.
— Да. Аз държах, хм… парче шунка и нож, и се спънах в един стол. — Не, тя не беше споменала стол. — Преобърнах масата. И си порязах ръката с ножа.
Лицето на Жеска се смръщи още повече — без съмнение той се мъчеше да си представи как въпросната случка би довела до множеството превръзки и охлузвания на Ингрей.
— Почти сме готови за тръгване. Свещеният на Червени яз чака да благослови ковчега на принц Болесо. Ще можете ли да яздите? След злополуката. — И след миг добави: — Злополуките.
„Толкова зле ли изглеждам?“
— Предаде ли посланието ми за лорд Хетвар на храмовия куриер?
— Да, жената препусна още призори.
— Тогава… кажи да разпрегнат. Очаквам указания. По-добре да изчакаме. Хем и конете ще си починат един ден.
Жеска кимна, но в погледа му определено се четеше въпросът защо Ингрей бе пришпорвал и хората, и животните два дни само за да пропилее спечеленото време в помотване тук. Наведе се да събере глинените съдове и ги наслага в умивалника, изгледа още веднъж Ингрей и си тръгна.
Ингрей беше издраскал последното си писмо до лорд Хетвар веднага след пристигането им предната вечер — докладваше, че кортежът е в Червени яз, и настояваше да бъде пресрещнат с кортеж от престолнината, на който да предаде товара си, като се позоваваше на неспособността си да осигури необходимата тържественост. Следователно в писмото нямаше и дума за храмовата магьосница, нито намек за по-късните събития в стаята на втория етаж. Не беше споменал инцидента в реката, всъщност не беше написал и дума за затворничката си. Глождещото го чувство, че е длъжен да уведоми печатника за истината, сега се бореше за надмощие със страха в сърцето му. Страх и гняв. „Кой ми е лепнал това проклето заклинание и как? Защо са ме превърнали в безмозъчно оръдие?
И може ли да се случи отново?“
Собственият му гняв го плашеше, а страхът подклаждаше гнева му, стягаше гърлото му и пулсираше в слепоочията му. Той легна пак и се опита да си спомни трудно усвоената самодисциплина по време на добронамерените, макар и жестоки изпитания в Брезовлес. Бавно наложи на изопнатите си мускули да се отпуснат.
Снощи вълкът му бе пуснат от каишката си. Той сам го беше отвързал. Беше ли вързан отново сега, тази сутрин? И ако не… тогава какво? Въпреки всички болки по тялото си Ингрей не усещаше ума си с нищо по-различен от всяка друга сутрин в съзнателния си живот. Значи на какво се дължеше днешното му колебание и неспособността да вземе решение — на старите навици или на здравия разум? Обикновена предпазливост — нежелание да направи и една стъпка повече към Изтокдом в сегашното си опасно неведение? Физическите му наранявания можеха да са правдоподобен предлог, зад който да се скрие. Но дали бяха прикритие на ловец, или убежище на страхливец? Впримчените му мисли обикаляха в кръг.
Ново почукване на вратата прекъсна затягащата се спирала на неспокойствието му — и един остър женски глас извика:
— Лорд Ингрей? Трябва да поговорим.
— Госпожо Херги? Влезте. — Ингрей със закъснение се сети, че е без риза. Само че жената най-вероятно беше опитна посветена към ордена на Майката, а не изчервяваща се девица. Все пак би било редно поне да седне. Би било.
— Хм. — Устните й се свиха, когато пристъпи до леглото и го изгледа с хладно и вещо пламъче в очите. — Конник Жеска не е преувеличил. Е, няма как да го избегнете — трябва да станете, и толкоз. Просветената иска да се види с вашата затворничка, преди да тръгне, а аз искам да потеглим към дома възможно най-скоро. Достатъчно трудно ни беше да стигнем дотук, а обратният път направо ме ужасява. Хайде, ставайте. О, бедничкият. Я да видя, по-добре да започнем със…