— Лорд Ингрей, — каза тя и от ниския й глас кръвта му кипна, — ще последвам съвета на Просветена Халлана и ще ида в храма да се помоля. — Хвърли притеснен поглед към надзирателката си. — Насаме.
Умът му рязко превключи на работен режим. Бе съвсем нормално да придружи затворничката си до храма без нейната надзорница; в този час на деня храмът сигурно беше почти празен и можеха да поговорят необезпокоявани и в същото време пред очите на всички.
— Никой не би се зачудил, ако ви придружа до олтарите на боговете, за да се помолите за снизхождение, мадам.
Устните й се извиха в крива усмивка.
— Кажете по-добре „за справедливост“.
Той отстъпи крачка встрани и кимна. Обърна се и отпрати надзирателката да се погрижи за каквито там свои неща намери за нужно в рамките на следващия час, после тръгна с Аяда. Когато излязоха на улицата и тръгнаха към храма, Аяда пъхна ръка под лакътя му и заби поглед в хлъзгавия калдъръм. Не го поглеждаше. Храмът бе малко по-нататък, построен от сивия камък, който се срещаше по тези краища, размерът, стилът и солидността му бяха типични за управлението на внука на великия Одар, преди дартакийските завоеватели да покажат, че и те са способни да се докарат до разруха в поредица от кървави кланови междуособици.
Минаха през портите от ковано желязо и влязоха в тихия двор, ограден с високи стени. Вътрешните помещения тънеха в полумрак и хлад след ярката утрин вън, само тесни потоци светлина се лееха през кръглите прозорци високо в стените. Имаше само няколко богомолци, някои на колене, други проснати по лице пред олтара на Майката в нейната зала. Ръката на Аяда се стегна за миг върху неговата. Той проследи погледа й през арката към олтара на Бащата и мярна ковчега на Болесо, вдигнат на дървени подпори, покрит с брокатени драперии и с почетна стража от градската милиция на Червени яз. Ала залите на Дъщерята и на Сина бяха празни в този ранен час. Аяда го поведе към тази на Сина.
Коленичи изящно пред олтара и Ингрей последва примера й, макар и не толкова изящно. Плочите бяха студени и твърди.
— Какво според теб ще ти се случи, когато пристигнем в Изтокдом? — тихо попита Ингрей. — Какво си планирала?
— Предполагам, че ще бъда разпитана — от кралските съдии или от храмовите следователи, или и от едните, и от другите. — също толкова тихо отвърна тя. — Вярвам, че храмовите следователи определено ще се заинтересуват сега, след последните събития и писмото на Просветена Халлана. Смятам да кажа истината, защото тя е най-сигурната ми защита… а и казват, че най-лесно се помни.
Ингрей въздъхна.
— Как мислиш, какво представлява Изтокдом сега?
— Ами… никога не съм ходила там, но винаги съм смятала, че е великолепно място. Кралският палат сигурно е най-голямата му забележителност, но принцеса Фара ми е разказвала за речните пристанища и за стъкларските работилници, за големите храмови училища… и за Кралския колеж също. Паркове и дворци. Изключителни шивачи. Скрипториуми и бижутери, и всякакви други занаятчии. Поставят се пиеси, и то не само на свещените празници, а за висшите лордове в красивите им домове.
— Виждала ли си някога ято лешояди, кръжащи около трупа на някакъв голям опасен звяр, бик или мечка, който още не е умрял съвсем? Повечето се държат настрани, чакат, но някои се стрелват да откъснат парче и пак се оттеглят. Всички кръжат все по-близо с напредването на деня, а гледката на тази смъртна стража привлича и по-далечни роднини, глозгани от страх да не би да изпуснат най-сладките парчета, когато накрая всички се струпат за изкормването.
Устните й се присвиха в мълчалив въпрос: „Сега какво?“
— В момента, — Ингрей сниши глас още повече — Изтокдом прилича на такова ято. Кажи ми, лейди Аяда, кой според теб ще бъде избран за следващия свещен крал?
Тя примигна.
— Ами, предполагам… принц-маршал Биаст. — По-големият и по-нормален брат на Болесо, който в момента се обучаваше под грижите на бащините си военни съветници близо до северозападната граница.
— Така смятаха и много други, докато свещеният крал не бе поразен от тази невярна болест, а после и от парализата. Ако това се беше случило след пет години, според Хетвар кралят навярно би могъл да подсигури избора на Биаст, докато самият той още е жив. Или ако старецът беше починал бързо… Биаст можеше да яхне инерцията на скръбта и да се наложи, преди опозицията да се е окопитила. Малцина обаче са предвидили или съобразили плановете си с тази жива полусмърт, която се точи вече с месеци, като предоставя време и мотив на най-лошите, както и на най-добрите, да маневрират. Да мислят. Да си шушукат. Да бъдат изкушени. — Кин Еленовшип бе държал свещения престол пет поколения и мнозина смятаха, че може би е дошло времето да сдаде властта.