„Мисли за нещо полезно, проклет да си“. Сърдитите думи на Аяда в храма се забиваха сякаш в кожата му като хапливи насекоми. „Така няма да ти се наложи да отговаряш пред никого. Нито да изричаш опасни истини…“ Петима богове, какво си мислеше това глупаво момиче — че влиянието му в Изтокдом е безгранично? Самият той живееше от подаяния, под протекцията на Хетвар. Вярно, Ингрей се отплащаше за тази протекция, но същото се отнасяше за другите от личната войска на Хетвар; може би се отплащаше по по-особен и полезен начин, недостъпен за другите, но в паяжината от влияние на печатника той със сигурност беше тънка нишка. Ингрей никога не беше правил услуги и затова сега не можеше да си поиска такива. Ако изобщо имаше някаква възможност да спаси или оправдае Аяда, тя щеше да се изчерпи, щом кортежът минеше през градските порти.
С неохота трябваше да си признае, че мислите му стават само по-неприятни, но не и по-изобретателни. По някое време задряма. Дрямката му беше неспокойна, но все пак беше по-добра от безсмисленото въртене в леглото.
Събуди се, когато есенното слънце вече захождаше, и тръгна към хана на Аяда да я покани за вечерна молитва. Тя вдигна вежди и измърмори:
— Нещо изведнъж си станал набожен. — Но, изглежда, се смили при вида на смутената му физиономия и го придружи до храма.
Когато коленичиха пред олтара на Брата — залите и на Майката, и на Дъщерята пак бяха пълни с богомолци — той подхвана тихо:
— Слушай. Тази вечер трябва да реша дали утре да тръгнем, или не. Не може просто така да тръгнеш към бедата, без да имаш план, без опит дори да хвърлиш въже към брега. Иначе ще се обесиш на въжето, а аз направо полудявам, като си те представя как увисваш, също като твоя леопард. Едно бесене не ти ли стига?
— Ингрей, помисли. — отвърна тя също шепнешком. — Дори да приемем, че успея да избягам незабелязано, къде ще отида? Майчиният ми кин не може да ме приеме, нито да ме скрие. Бедният ми пастрок няма силата да се противопостави на такива високопоставени врагове, а и неговият дом ще е сред първите места, където биха ме потърсили. Жена, непозната, сама — ще изпъквам навсякъде и ще се превърна в лесна мишена за лоши хора. — Явно и тя беше мислила по въпроса.
Той си пое шумно дъх.
— Ами ако и аз дойда с теб?
Дълго мълчание. Той я погледна и видя, че лицето й е застинало. Широко отворените й очи се взираха немигащо право напред.
— Би го направил? Би изоставил хората си и дълга си?
Той стисна зъби.
— Може би.
— И къде ще отидем? И твоят кин не може да ни приеме, нали?
— Не мога да си представя как се връщам в Брезовлес, по каквато и да било причина. Не. Ще трябва да се измъкнем от Лесовете, да пресечем границата. Към Алвианската лига може би… да се доберем до Кантоните отвъд северните планини. Или към Дартака. Поне мога да говоря и да пиша на дартакийски.
— Аз не мога. Ще ти бъда нямата… какво? Слугиня, любовница?
Ингрей се изчерви.
— Можем да се преструваме, че си ми сестра. Мога да се закълна, че ще се отнасям почтително към теб, все едно наистина си ми сестра. Няма да те пипна, обещавам.
— Колко очарователно!
Той замълча. Чувстваше се като човек, който пресича заледена река през зимата и току-що е чул първото пропукване под краката си. „Това пък как трябва да го разбирам?“
— Баща ти е бил ибриец. Ти говориш ли ибрийски?
— Малко. А ти?
— И аз малко. Значи можем да тръгнем към полуострова. Шалион, или Ибра, или Бражар. Там няма да си чак толкова няма. — Чувал беше, че там се намирала работа за мечоносци в непрестанните погранични схватки с еретическите квадриански княжества по крайбрежието. А и не задавали много въпроси на чуждестранните доброволци, стига да зачитали петорния свещен знак.
Тя въздъхна.
— Днес следобед си мислех за онова, което каза Халлана.
— Кое? Тя каза много неща. Не спираше да бърбори.
— Ами тогава помисли за мълчанията й.
Това прозвуча съвсем като някой от любимите афоризми на лорд Хетвар и Ингрей чак се размърда от изненада.
— Че тя мълча ли въобще?
— Каза, че ме е издирила — и то в момент на крайно неудобство и дори опасност за самата себе си, не забравяй — по две причини. Защото била чула новината… и заради сънищата, „разбира се“. Само Халлана може да го каже така, че втората причина да прозвучи, сякаш ей сега се е сетила за нея. Това, че аз имах странни и тъмни сънища, кошмари, почти толкова ужасни като живота ми наяве, сигурно е резултат от страха, умората и… и дара, който ми остави Болесо. Но защо Халлана е сънувала за мен и моите неприятности? Тя е храмова служителка до мозъка на костите си, а не някой ренегат, нищо че сама си разчиства пътя. Да ти е споменала нещо за сънищата си?