— Не. Но и аз не се сетих да я попитам.
— Тя зададе много въпроси и научи и аз не знам какво, докато ни наблюдаваше, но не ми даде никакво напътствие, намек дори. Това също е мълчание. Накрая ми даде само едно — писмото. — Докосна лявата си гръд и погали леко фината бродирана материя на жакета си. На Ингрей му се стори, че долавя тихото шумолене на хартия под плата, от някакъв вътрешен джоб. — Изглежда, очаква от мен да го предам. И понеже това е единственото напътствие, което ми даде, не ми се ще да го заменям за рисковано бягство в изгнание със… с човек, когото познавам само от четири дни. — Тя помълча малко. — И особено като по-малката ти сестричка, петимата богове да ме пощадят!
Ингрей не проумяваше защо се засяга толкова заради „сестричката“, но категоричният й отказ не можеше да се сбърка. Каза тежко:
— В такъв случай утре ще продължим към Изтокдом заедно с ковчега на Болесо. — Което щеше да му осигури още три дни, в които да измисли по-убедителни аргументи или по-добър план, минус времето, което щеше да проспи. „Ако изобщо успея да заспя“.
Придружи я под спускащия се здрач до хана и отново я предаде в ръцете на надзирателката. Сега селянката го поглеждаше с неприкрито подозрение, макар да не каза нищо. Докато вървеше по улицата към своя хан, Ингрей започна да се чуди дали не трябва да се вгледа в мълчанията и на Аяда. А такива имаше предостатъчно.
Вече наближаваше хана, когато някакъв тъмен силует се отдели от една стена. Ръката на Ингрей се плъзна към дръжката на меча, но бързо се отпусна, когато човекът влезе в жълтата светлина от фенера над вратата. Беше Жеска.
— Ела с мен, Ингрей. Искам да поговорим насаме.
Веждите на Ингрей се вдигнаха озадачено, но той не възрази. Завиха в една пряка близо до градските порти и седнаха на дървена пейка до покрития геран в центъра на площада. Някакъв слуга тъкмо си тръгваше с увисени на кобилица ведра. На улицата мъж и жена бързаха да се приберат, жената държеше фенер, мъжът носеше на конче малко момче, което стискаше косата му с ръчички и мъжът току му подвикваше през смях да не го скубе. Мъжът хвърли поглед към двамата мечоносци, успокои се, като ги видя да си седят спокойно, и се обърна към жена си. Стъпките им постепенно затихнаха.
Възцари се мълчание и се проточи. Жеска потрепваше смутено с пръсти по бедрото си.
— Да няма някакъв проблем с хората ни? — подкани го накрая Ингрей. — Или с Болесовите?
— Хм. — Жеска размърда рамене. — Може би вие двамата ще ми кажете. — Поколеба се, засмука долната си устна, после изведнъж рече: — Да не би да се влюбваш в това прокълнато момиче, Ингрей?
Ингрей застина.
— Какво те навежда на тази мисъл?
В тона на Жеска се промъкна сарказъм.
— Ами, да видим. Какво ли толкова би ме навело на тази мисъл? Дали пък не е защото гледаш да я заприказваш насаме при всяка възможност? Или пък защото се хвърли като луд в побеснялата вода, за да я спасиш? Или пък защото те хванаха как се промъкваш полугол в спалнята й по нощите? Бледата ти жадна физиономия, с която я зяпаш, когато си мислиш, че никой не те гледа? Или пък тъмните кръгове на любовна мъка, дето са се вдълбали под очите ти? Признавам, че само Ингрей кин Вълчаскала може да пощурее от страст по жена, която пребива любовниците си до смърт, защото за теб това не е спирачка, а примамка! — изсумтя Жеска.
— Останал си с напълно погрешно впечатление. — студено каза Ингрей. Смущение, граничещо с ужас, го стисна в лапите си, когато осъзна колко правдоподобно звучи интерпретацията на Жеска, после му хрумна, че тази интерпретация може и да не е най-лошият параван за по-странните и много по-опасни истини, за заклинанието и всичко останало. Последвано на свой ред от още по-плашещото подозрение, че може би Жеска не греши чак толкова много, или въобще не греши… „Не. Не“. — Пък и е бил само един любовник.
— Какво?
— Когото е пребила. — След миг добави: — Признавам обаче, че количественият недостиг на улова й се компенсира от качеството. — И след още миг: — Във всеки случай тя не ме харесва, така че страховете ти са напразни.
— Не е вярно. Тя те мисли за много хубав мъж, макар и вечно начумерен.
— Ти пък откъде знаеш? — Ингрей прехвърли набързо изминалите няколко дни през ума си — кога беше успял Жеска да говори насаме със затворничката?