— Обсъждала те е с надзирателката си или пък надзирателката те е обсъждала с нея. Много е откровена и устата тази жена, подхванеш ли я. Е, работата за Майката се отразява по този начин на някои жени.
— С мен не разговаря така.
— Защото я ужасяваш. А аз — не. Поне в сравнение с теб. Което ми е много полезно, от моя гледна точка. Но да си чувал някога ка две жени обсъждат мъжете? Мъжете лъжат, та се късат, когато си сравняват улова, но жените… предпочитам някой анатом на Майката да ме среже, докато съм жив, отколкото да слушам нещата, които жените казват за нас, когато си мислят, че са сами. — Жеска потръпна в престорен ужас.
Ингрей успя да си затвори устата, преди да попита: „И какво друго е казала Аяда за мен?“. Хрумна му, че все трябва да е запълвала с нещо часовете, прекарани насаме с онази селянка, а празните приказки често прикриват опасни тайни по-добре, отколкото мълчанието. Така. Реши все пак да попита:
— Има ли нещо друго, което трябва да знам?
— О, да… — Жеска преправи гласа си на женски фалцет: — Дамата смята, че усмивката ти е „опустошителна“.
А усмивката на Жеска, помисли си Ингрей, направо злобееше самодоволно. Само че явно още не се беше мръкнало толкова, че сенките да скрият ответния му гневен поглед, или пък той просто прогори тъмнината, защото Жеска се сепна и вдигна успокоително ръка.
— Ингрей, чуй ме. — Този път гласът му прозвуча сериозно. — Не искам да направиш някоя глупост. Ти имаш бъдеще в дома на Хетвар, много по-обещаващо от моето, и не само защото си от знатен род. Аз най-много да стана гвардейски капитан някой ден. Ти си образован човек, владееш два чужди езика, Хетвар разговаря с теб като с равен — равен не само по кръв, но и по ум — а ти му се отплащаш по достойнство с работата си. Като ви слушам как разговаряте, понякога направо ми се завива свят. Не ща дори да стъпя на пътеките, които ти, изглежда, си обречен да изминеш. От високото ми се ние свят и главата ми си е добре на раменете, както си е сега. Но преди всичко… не искам аз да съм офицерът, когото ще пратят да то арестува.
Ингрей отпусна стиснатите си до болка челюсти.
— Оценявам искреността ти.
— Добре.
— Утре тръгваме на път.
— Добре.
— Стига да успея да си обуя ботушите.
— Ще дойда да ти помогна.
„А аз ще отпратя онази любопитна досадна клюкарстваща надзирателка да си ходи в Тръстиков мочур и ще й намеря заместница, или пък изобщо няма да й търся“. Женските брътвежи бяха достатъчно неприятни, но какво щеше да стане, ако любопитното й мозъче събереше кураж да завърти разговора около странните събития при посещенията на Халлана, на които и тя беше станала в някаква степен свидетел?
„Ами ако вече го е направила?“
Двамата тръгнаха обратно по зле осветената улица. Пред вратата на хана Жеска му махна за довиждане и продължи по пътя си. Ингрей го проследи с поглед.
„Така. Значи Жеска ме държи под око“. Защо обаче? Празно… или похотливо… любопитство? Воден от личен интерес, както твърдеше самият той? Или от приятелски чувства? Или от любов към клюката? Помисли си, че каквото и да разправя Жеска за собствената си неграмотност, той всъщност е напълно в състояние да напише кратък доклад. Изреченията можеше и да са прости, изборът на думи — непохватен, правописът — лош, но със сигурност можеше да изрази впечатленията си достатъчно разбираемо.
И ако Хетвар получеше писмата и на двамата — неговото и на Жеска, — което би било напълно в стила на Хетвар… премълчаните от Ингрей неща щяха веднага да се набият на очи.
Ингрей преглътна една ругатня и влезе в хана.
През следващия ден есенните провинциални пейзажи останаха почти незабелязани от Ингрей. Същото не можеше да се каже за Аяда, която привличаше вниманието му като магнит. Аяда яздеше до фургона с новата си надзорница, поуплашена млада посветена от ордена на Дъщерята в Червени яз — местният свещен буквално я беше измъкнал от класа, в който преподаваше, за да я натовари с тази необичайна задача.
Само веднъж, още докато яхваха конете, Аяда му се усмихна.
Ингрей почти й се усмихна на свой ред, но подигравките на Жеска прозвучаха в главата му и лицето му замръзна в изкривена гримаса, от която очите на Аяда се разшириха, а после се отклониха встрани. Той пришпори коня си напред, преди лицевите му мускули да са се схванали.
Чудеше се каква ли лудост го беше обхванала снощи, че да наговори онези неща в храма. Естествено че Аяда ще откаже да избяга, пък било и от бесилката, с човек, който се е опитал да я убие колко, три пъти? Пет? Що за избор беше това за момичето? „Мисли, човече“. Дали не би могъл да й предложи друг ескорт? Къде да намери човек, комуто да се довери? Представата как я отвлича и препусва в галоп, преметнал я през седлото, доведе до още по-безполезни напъни на въображението му. Познаваше бързината и силата, която можеше да му даде неговият вълк — но какво можеше нейният леопард да даде на нея, макар и да беше, несъмнено, жена? Вече беше убила Болесо, по-едър мъж и от Ингрей, макар че, трябваше да признае, него го беше хванала неподготвен. Дори себе си беше изненадала, доколкото можеше да прочете Ингрей между редовете на разказа й за онази нощ. Ако започнеше да се дърпа, да се бори с него… ако тогава той… и после тя… Погълналите го мечтания изведнъж се пръснаха на парчета от спомена за думите на Жеска — „За теб това е примамка!“ — и той се начумери още повече.