„И съвсем сигурно изобщо не се влюбвам в нея, огън да те гори, Жеска.
Не изпитвам и плътска страст.
Не много“.
Във всеки случай не толкова, че да изгуби контрол.
Остатъка от деня мина в това да не й се усмихва, да не я поглежда, да не язди близо до нея, да не я заговаря, да не издава по никакъв начин, че изобщо съзнава съществуването й. Ефектът, изглежда, беше заразен — Жеска го настигна да му каже нещо, но като му видя физиономията, набързо си преглътна думите и благоразумно се оттегли в другия край на колоната. Никой друг не го приближи, а хората от свитата на Болесо буквално се присвиваха под погледа му. Малкото му нареждания се изпълняваха моментално.
Тръгнали бяха късно и се движеха бавно, конете рядко нарушаваха спокойния си ход. В резултат на това следобед стигнаха до градче, по-малко от всички, където бяха спирали досега — но и то беше по-близо до Изтокдом, отколкото му се искаше на Ингрей. Ингрей безцеремонно прати хората на Болесо да нощуват заедно с покойния си господар в селския храм на Средноград, а единствената странноприемница си присвои — за себе си, затворничката, нейната придружителка и войниците на Хетвар. По здрач обиколи градчето, разходка, която, за жалост, му отне твърде малко време. Тази вечер нямаше да има екскурзии до претъпкания храм за прошепнати спорове. Утре трябваше да избере някой по-голям град за нощувка. А за по-следващата нощ… нямаше да има достатъчно следващи нощи.
Понеже Жеска предпочете да легне в спалния си чувал в общото помещение на хана пред това да дели една стая с него, Ингрей настани все още ръчкащите го болежки в леглото рано и сам.
Тъй като планираният преход беше кратък, Ингрей не вдигна хората си рано. Самият той още пиеше умърлушено горчив билков чай и се тъпчеше с хляб в общото помещение на хана, когато лейди Аяда слезе с новата си надзирателка. Ингрей успя да отвърне на кимването й, без да разкриви излишно физиономията си.
— Удобна ли беше стаята ви? — поинтересува се той, неутрално любезен, заради двамата гвардейци, които още закусваха на дългата маса в другия край на помещението.
— Достатъчно удобна. — Ответната й свъсена физиономия беше питаща, но това все пак бе по-добре от онази опасна усмивка.
Понечи да я попита как е спала, но се поколеба, от страх, че това може да се окаже съвсем не неутрална тема за разговор. Може би по-късно днес би се осмелил да поязди за кратко до нея — тя изглеждаше напълно способна, усетила веднъж намека, да води неангажиращ разговор пред неблагоразположени уши, неангажиращ, но носещ повече информация, отколкото изглежда на пръв поглед.
Тропот на конски копита и подрънкване на юзди отвън накара и двамата да обърнат глави.
— Привет! — извика дрезгав глас и ханджията се разбърза да посрещне новодошлите, като поспря само да прати един слуга при конярчетата със заръка да се погрижат за конете на благородните господа.
Ноздрите на Аяда се разшириха и тя тръгна към вратата след ханджията. Ингрей допи чая и я последва, лявата му ръка инстинктивно охлаби дръжката на меча. Беше зад рамото й, когато Аяда пристъпи на дървената веранда.
Четирима въоръжени мъже слизаха от конете. Единият очевидно беше слуга, двама бяха с познати му ливреи, а последният… от изненада Ингрей затаи дъх. А после издиша шумно.
Граф Уенцел кин Конскарека не бързаше да слезе от седлото, стискаше юздите в облечените си в ръкавици ръце. Младият граф — строен мъж — бе облечен с туника, чиито златни нишки намигаха изпод кожено палто, боядисано във виненочервено. Широката яка на палтото беше обточена с кожа от бялка, прикриваща специфичната деформация на торса му. Тъмнорусата му коса, просветлена от няколко преждевременно побелели кичура, висеше до раменете му на редки, завити като тирбушон къдрици, разрошени сега от ездата. Лицето му беше издължено, челото — изпъкнало, и само острите сини очи го спасяваха от потенциалната грозота, очи, вперени сега в Ингрей. Потресът обаче…