Беше донякъде като миризма, макар да не се пренасяше по въздуха, отчасти сянка, напрегната плътност, която по някакъв начин придаваше на Уенцел тежест и присъствие по-големи от тези на хората около него. Миризмата беше някак горчива, като урина, някак топла, като спарена слама, и много силна. И се появи в ума на Ингрей, без да минава през ноздрите му.
„Той носи духовно животно.
И той.
А досега не го бях забелязал“.
Ингрей завъртя глава към Аяда — и нейното лице беше застинало от удивление.
„Усеща го… помирисва го? Вижда го? И за нея това е новина. Колко нова ли е тази новина обаче?“
Усещанията, по всичко личеше, бяха взаимни, защото Уенцел поизправи гръб, килна глава и очите му се разшириха, докато погледът му прескачаше между Ингрей и Аяда. Челюстта му леко увисна и устните му се разтвориха, после той ги сви в крива усмивка.
От тримата, графът пръв дойде на себе си и измърмори:
— Виж ти, виж ти… — Вдигна два пръста към челото си в поздрав към Ингрей, после ги спусна към сърцето си в подобие на поклон към Аяда.
— Колко изключително странно да се срещнем тримата. Не съм бил толкова изненадан от… по-отдавна, отколкото бихте повярвали.
Ханджията подхвана литания за добре дошли, но Уенцел даде знак на един от гвардейците си и той въведе ханджията вътре, навярно да му обясни с какво скромният му дом може да услужи на знатните гости. По силата на заучена любезност, Ингрей пристъпи към коня на графа, макар че не му се искаше да се приближава до Уенцел. Животното изпръхтя и отстъпи, когато Ингрей сложи ръка на юздата, и той я стисна по-здраво. Конят бе мокър от пот след сутрешния галоп, кестенявата му козина беше потъмняла, между краката му беше избила бяла пяна. „Каквото и да го води тук, Уенцел явно не е губил време“.
Уенцел си пое дъх и каза:
— Точно теб исках да видя, братовчеде. Лорд Хетвар се съжали над нежеланието ти да се занимаваш с церемонии, така често изразявано в иначе лаконичните ти писма. И ето че пратиха мен да поема кортежа на покойния си шурей. Семейно задължение, понеже аз съм единственият роднина, който не е нито повален от скръб, нито от болест, нито се бори с лошите пътища от границата насам. Достойна за крал процесия от опечалени и инвентар ще ни пресрещне във Волска ливада. Мислех, че ще се срещнем там снощи, или така поне изглеждаше според твоите планове, но те пък май непрекъснато се променят.
Ингрей облиза сухите си устни.
— Това ще е облекчение за мен.
— И аз така реших. — Погледът му се премести върху Аяда и сардоничните отрепетирани реплики, се изгубиха някъде. — Лейди Аяда. Не мога да ви опиша колко съжалявам за случилото се — за стореното ви. Съжалявам, че не съм бил там, в Глиганска глава, за да го предотвратя.
Аяда сведе леко глава в знак на разбиране, макар не и на прошка.
— И аз съжалявам, че не бяхте в Глиганска глава. Не съм търсила тази знатна кръв по ръцете си нито… другите последствия.
— Да… — проточи Уенцел. — Изглежда, имаме много повече теми за разговор, отколкото предполагах. — Метна на Ингрей една студена усмивка и слезе от коня. Сега, на тази си възраст, Уенцел беше само два-три пръста по-нисък от братовчед си — по причини, неясни за Ингрей, мъжете редовно преценяваха собствения му ръст като по-висок, отколкото беше в действителност. С много по-тих глас Уенцел добави: — Много потайни неща трябва да са, щом си решил да не ги споделиш дори с печатника. Някои хора биха могли да те порицаят за това. Аз обаче не съм от тях, уверявам те.
Уенцел даде няколко нареждания на гвардейците си, Ингрей пък връчи юздите на слугата му, а конярчетата от хана дотичаха задъхани и поведоха хората и животните към задната страна на хана.
— Къде можем да поговорим? — попита Уенцел. — Насаме.
— В общото помещение? — предложи Ингрей и кимна към странноприемницата.
Графът сви рамене.
— Водете.
Ингрей би предпочел да следва, но по принуда тръгна напред. С крайчеца на окото си мярна Уенцел да подава любезно ръка на лейди Аяда — тя смутено се направи, че не я забелязва, уж заета да прихване полите на роклята си по няколкото стъпала, и мина пред графа.
— Вън. — каза Ингрей на двамата закусващи войници на Хетвар, които скочиха изненадано при появата на графа. — Вземете си храната. Чакайте отвън. Погрижете си никой да не ни безпокои. — После затвори вратата зад тях и сащисаната надзирателка.
Уенцел, след като хвърли небрежен поглед на настланото със слама помещение, пъхна ръкавиците си в колана, настани се на една от дългите маси и махна на Ингрей и Аяда към пейката срещу него. Стисна ръце върху излъскания плот на масата — ръцете му не трепваха, но не бяха и спокойни.