Ингрей не беше сигурен какво същество носи в себе си Уенцел. Той, разбира се, не бе имал ясно усещане и за животното на Аяда, докато вълкът му не се беше отвързал. Дори и сега, ако не беше видял както трупа на леопарда, така и духа му на онова особено място, където се бе провела битката им със заклинанието, сигурно нямаше да е в състояние да определи вида на неопитоменото присъствие, което се усещаше в нея.
Много по-притеснителен за Ингрей беше въпросът „Кога?“. Беше виждал Уенцел само два пъти, след като се бе върнал от дартакийското си самозаточение преди четири години. Графът наскоро се беше оженил за принцеса Фара и беше отвел невястата си в богатите фамилни земи по долното поречие на Стръв, на двеста мили от Изтокдом. Когато новобрачната двойка се беше върнала в престолнината за средзимното тържество за Деня на Бащата преди три години, Ингрей беше заминал за Кантоните по поръчка на Хетвар. При следващото им гостуване беше видял братовчед си на една церемония в кралската зала, когато принц Биаст беше получил маршалската си пика и флаг от ръцете на баща си. Уенцел участваше в церемонията, а Ингрей си имаше своите задачи в свитата на Хетвар.
Бяха се засекли съвсем за кратко. Графът бе удостоил с любезно кимване своя обезнаследен и спечелил си съмнителна слава братовчед, познал го беше без особена изненада и без следа дори от неприязън, но не беше го и потърсил след това. Тогава Ингрей си беше помислил, че Уенцел изглежда изненадващо добре в сравнение с грозноватото хлапе, което помнеше, и беше отдал зрелостта и особената тежест на присъствието му на задълженията, струпали му се покрай ранното му наследство и знатната му женитба. Дали и тогава не бе имало нещо странно, скрито зад тежкото му присъствие? Втория път се бяха срещнали в дома на Хетвар, преди седмица. Уенцел си беше мълчал, сякаш невидим сред групата навъсени по-възрастни мъже — покрусен, или така поне си беше помислил Ингрей, защото графът определено бе избягвал да срещне погледа му. Доколкото си спомняше, Уенцел не беше казал и една дума на онази среща.
Уенцел говореше на Аяда, погледът му бе сведен от дълбока тревога.
— Моята съпруга ви е направила лоша услуга, Аяда, и боговете се погрижиха да й го върнат. Отначало се опита да ме излъже, твърдеше, че сама сте поискали да останете с Болесо, но после пратеникът от Глиганска глава донесе ужасната вест, а с нея и истината. Кълна се, че не съм й давал основание за ревност. Щях да съм й още по-ядосан, ако измяната й не бе съдържала в себе си и наказанието. Сега тя плаче непрестанно, а аз… аз не знам как да разплета този възел и да закърпя честта на дома си. — Той вдигна отново глава.
Очите, с които погледна Аяда, бяха натежали от чувства не само заради сблъсъка с нейния леопард, помисли си Ингрей. „Принцеса Фара май не е била чак толкова заблудена в ревността си, колкото я изкарва Уенцел“. Бяха женени от четири години, а още нямаха наследник на великия и древен дом Конскарека. Какво се криеше зад тази липса — безплодие, безразличие или неспособност с по-дълбоки и сложни корени? И дали именно тази липса не беше подхранила страховете на съпругата, оправдани или не?
— И аз не знам как бихте могли да го направите. — отвърна Аяда. Ингрей можеше само да гадае дали хладният й тон означава гняв, или страх, затова погледна крадешком лицето й. Чистият й профил беше забележително безизразен. И изведнъж му се прииска да разбере какво точно вижда тя, когато гледа Уенцел.
Уенцел се намръщи объркано.
— Какво е то, между другото? Определено не е язовец. Ако трябва да гадая, бих казал рис.
Аяда вирна брадичка.
— Леопард.
Устата на Уенцел се изкриви от изненада.
— Но това не е… и откъде онзи глупак Болесо е намерил… и защо… милейди, мисля, че ще е най-добре да ми разкажете за всичко, случило се в Глиганска глава.
Тя погледна Ингрей и той бавно кимна. Уенцел беше забъркан в това колкото и те двамата, и то не само на едно ниво, а и изглежда, се ползваше с доверието на Хетвар. „Значи ли това… че Хетвар знае за звяра на Уенцел?“
Аяда разказа сбито за събитията от онази нощ, без да крие и разкрасява нищо — придържаше се стриктно към фактите, но почти без намек за собствените си мисли и чувства, изводи или догадки. Гласът й беше спокоен. Все едно гледаш представление с марионетки.
След като я изслуша с внимание, но без коментар, Уенцел обърна острия си поглед към Ингрей.
— И къде е магьосникът?
— Какво?
Той махна към Аяда.
— Това не се е случило от само себе си. Трябва да е имало магьосник. Незаконен, със сигурност, щом едновременно се е занимавал със забранена магия и е приел да стане инструмент в ръцете на глупак като Болесо.