— Лейди Аяда… от разказа на лейди Аяда останах с впечатлението, че Болесо сам е извършил ритуала.
— Определено бяхме само двамата в стаята — каза Аяда. — И да е имало магьосник в замъка, аз не съм го видяла или поне не съм разбрала, че е такъв.
Уенцел се почеса разсеяно по тила.
— Хм. Може би. И все пак… Болесо не може да е научил подобен ритуал сам. Бил е поел много същества, казвате? Богове, какъв глупак! Наистина… Но. Ако наставникът му не е бил с него, поне доскоро трябва да е бил там. Или пък е бил предрешен. Скрит в съседната стая. Или избягал?
— Аз също се запитах дали Болесо не е имал съучастник — призна Ингрей. — Но конник Улкра каза, че никой от слугите не е напускал замъка след смъртта на принца. А и лорд Хетвар едва ли би ме пратил, дори мен, да арестувам човек с такива опасни способности без подкрепа от Храма. — Да, Ингрей би могъл да се сблъска с нещо съвсем не толкова невинно като онази заслужена прасешка илюзия.
„Нещо като заклинание например?“ Ами ако почти непреодолимият му подтик към убийство не беше дошъл с него от Изтокдом? Опита се да не ококори очи при тази нова мисъл — Хетвар не би могъл да знае какво всъщност се е случило. Но защо тогава беше настоял за дискретност от страна на Ингрей? Само политика ли беше причината?
— Сведенията за трагедията, които Хетвар получи онази нощ, бяха объркани и неясни, това ви го гарантирам — намръщено каза Уенцел. — В тях не се споменаваше нищо за леопарди, както и за други неща. И все пак… ще ми се да бяхте открили магьосника, който и да е бил той. — Погледът му се върна към Аяда. — Ако не друго, признанията на такъв затворник биха помогнали на дама от моя дом, която има пълно право да очаква протекцията ми.
Ингрей се присви вътрешно от неоспоримостта на казаното.
— Съмнявам се, че щях да съм тук сега, жив и с ума си, ако бях успял да изненадам онзи тип.
— И това е вярно — призна Уенцел. — Но се учудвам, че човек като теб не се е постарал да го открие.
Дали пък заклинанието не беше замъглило мислите на Ингрей? Или просто собствената му вглупяваща неприязън към задачата? Той се пооблегна назад и понеже нямаше какво да каже в своя защита, нападна от друг ъгъл:
— А ти на какъв магьосник попадна? И кога?
Русите вежди на Уенцел се вдигнаха високо.
— Нима не се досещаш?
— Не. Не долових твоя… твоето различие, когато се срещнахме в дома на Хетвар. Нито на церемонията за маршалството на Биаст преди това.
— Сериозно? Не бях сигурен дали съм успял да прикрия състоянието си от теб, или просто си решил да запазиш дискретност. За което ти бях благодарен.
— Не го усетих. — Едва не добави: „Тогава вълкът ми беше вързан“, но това би означавало да признае, че сега нещата стоят другояче, а не знаеше какво точно е в момента отношението на Уенцел към него.
— Това звучи утешително. На въпроса ти. Случи ми се почти по същото време, когато се е случило и на теб, в интерес на истината. По времето, когато почина баща ти… или по-точно ще е да кажа, по времето, когато почина майка ми. — Аяда го погледна и понечи да попита, но той я изпревари и се обърна да й обясни: — Майка ми и бащата на Ингрей бяха брат и сестра. Което би означавало, че съм наполовина Вълчаскала, ако не бяха всички моми Конскарека, омъжили се в неговото семейство през предишните поколения. Ще ми трябват лист и писалка, за да изчисля всички пресечни линии на кръвното ни родство.
— Знаех, че сте роднини, но не предполагах, че връзката ви е толкова близка.
— Близка и объркана. Отдавна подозирам, че всички тези скупчващи се нещастия са по някакъв начин свързани.
Ингрей каза предпазливо:
— Знаех, че леля ми е починала, докато съм бил болен, но не знаех, че е било толкова скоро след смъртта на баща ми. Никой не ми е казвал нищо за това. Тогава реших, че си е отишла от мъка или пък е починала от онези изтощителни болести, които често връхлитат жените на средна възраст.
— Не. Беше злополука. И в най-неподходящия момент.
Ингрей се поколеба.
— Връзки… Ти знаеш ли кой е бил магьосникът, вложил звяра в теб? Кумрил ли беше?
Уенцел поклати глава.
— Каквото и да са ми направили, направили са го, докато съм спял. И да ви кажа, това беше най-странното събуждане в живота ми…
— Не те разболя или подлуди?
— Явно не толкова като при теб. При теб, изглежда, нещо се е объркало. Тоест освен ужасната смърт, сполетяла баща ти.
— Защо така и не ми каза нищо? Нещастието ми не беше тайна за никого. Ще ми се да знаех, че не съм бил единствен!