— Ингрей, аз бях на тринайсет и бях ужасен! И то отчасти защото си мислех, че ако се разбере, ще ми направят онова, което правеха на теб! Едва ли бих го издържал, така си мислех тогава. Никога не съм бил силен и атлетичен като теб. Мисълта за изтезанията, на които те подлагаха… дори не можех да мисля за това. Единствената ми надежда беше да се крия, на всяка цена. Докато добия увереност в собственото си душевно здраве и започна да си връщам куража, ти вече беше заминал, чичо те беше прогонил от Лесовете. Как бих могъл да се свържа с теб? С писмо? Със сигурност щеше да попадне в ръцете на моите или твоите пазачи. — Пое си дълбоко дъх да овладее забързания си разтреперан глас. — Колко странно, че сега отново попадаме в сходна ситуация. Като нищо може да ни изгорят на една клада. И тримата.
— Мен не — възрази Ингрей и се прокле за нервния трепет в гласа си. — Храмът ме оправда официално.
— Силите, които могат да въздават такава милост, могат и да я отменят — навъсено рече Уенцел. — Е, тогава мен и Аяда. Не точно връзката, от която се боеше съпругата ми, а един вид свещено единение.
Аяда не се стресна от тези му думи, а го загледа с нов, напрегнат интерес, свъсила вежди. Преоценяваше навярно един човек, когото бе смятала, че познава, а сега бе открила, че не е така?
„Също като мен?“
Уенцел се загледа в зацапаните от пътя превръзки на Ингрей.
— Какво е станало с ръцете ти?
— Спънах се в една маса. И се порязах на ножа за хляб — отговори Ингрей възможно най-небрежно. Улови любопитния поглед на Аяда и се помоли мълчаливо тя да не подхване темата. Поне не още.
Тя обаче се обърна към графа.
— А вашият звяр какъв е? Знаете ли?
Той сви рамене.
— Винаги съм си мислил, че е кон, заради рода ни. Струваше ми се логично, доколкото в тези неща може да има логика. — Пое си дълго и замислено дъх и хладните му сини очи се вдигнаха да срещнат техните. — От векове в Лесовете не е имало душевоини, освен ако обичаят не е оцелял тайно някъде из пущинаците. А сега сме трима, не само от едно поколение, а в една и съща стая. Колкото до Ингрей и мен… отдавна подозирам, че при нас нещата са свързани. Но вие, лейди Аяда… не разбирам. Вие не се вписвате. Бих те посъветвал да потърсиш този липсващ магьосник, Ингрей. Ако не друго, издирването на такъв жизненоважен свидетел може да позабави гледанията срещу Аяда.
— Това би било добре — веднага призна Ингрей.
Уенцел опря длани на масата.
— Сега зависим един от друг. Смятах, че тайната ми е на сигурно място при теб, Ингрей, но сега се оказва, че ти просто не си я знаел. Толкова дълго бях сам. Трудно ми е да се науча на доверие, нали разбираш.
Ингрей кимна в знак на тъжно съгласие.
Уенцел изправи рамене и примижа, сякаш го боляха очите.
— Е. Трябва да се поизмия и да окажа почит на покойния си шурей. В какво състояние е тялото му, между другото?
— Сложен е в сол — каза Ингрей. — Имаха достатъчно в Глиганска глава, за осоляване на дивеча.
На лицето на Уенцел се изписа тъжна усмивка.
— Колко директно казано.
— Него обаче не го одраха и изкормиха, както си му е редът, така че резултатът няма да е съвършен.
— Добре, че времето не е горещо. Но все пак трябва да побързаме. — Уенцел въздъхна и уморено стана. За миг чернотата на духа му удари Ингрей като юмрук, после графът отново се превърна в уморен млад мъж, притиснат твърде рано от живота от опасни дилеми.
— Е, пак ще си поговорим.
Графът излезе на верандата и хората му наскачаха на крака да го придружат до градския храм. При вратата на общото помещение Ингрей докосна Аяда по ръката. Тя се обърна, стиснала устни.
— Ти как усещаш животното на Уенцел? — попита я тихо той.
Тя отвърна шепнешком:
— Ще използвам думите на Просветена Халлана: ако това е жребец, то аз съм кралицата на Дартака. — Очите й бяха спокойни и напрегнати едновременно. — Твоят вълк не прилича много на вълк. И неговият кон не прилича много на кон. Но ще кажа едно, Ингрей — те много си приличат.
8.
Ингрей се качи на горния етаж да си приготви дисагите, после излезе да потърси Жеска. Багажът на лейтенанта беше изчезнал от ъгъла на общото помещение. Ингрей тръгна по калната уличка на Средноград — по-добре да го бяха кръстили Средносело — към малкия дървен храм с надеждата да го открие. Замисли се в коя ли от няколкото селски кошари, които бяха реквизирали за конете и инвентара, е отишъл Жеска, но това му усилие се оказа излишно — Жеска стоеше на сянка на широката веранда на храма. И говореше с граф Конскарека.
Видя Ингрей, запристъпва от крак на крак и млъкна.
— Ингрей — каза графът. — Къде са сега конник Улкра и останалата част от домакинството на Болесо? Още ли са в Глиганска глава, или са тръгнали след теб към столицата?