Уенцел свъси чело.
— Еднакво погрешно е да вземаш истината за лъжа и лъжите за истина — посочи Ингрей. — Двойната свещена беше крайно необикновена дама, но да е била освен всичко останало и марионетката на Болесо изглежда повече от невероятно. Просто не се връзва. Ако не друго, тя не е глупава.
Уенцел килна глава, обмисляше аргумента му.
— А ако е била не марионетката, а кукловодът?
— Това е по-малко невероятно — призна Ингрей. — Но… не.
Уенцел въздъхна.
— Е, тогава ще се откажа от това си предположение, макар че то значително опростяваше нещата. Значи имаме двама независими един от друг магьосници. Но въпросът е — колко независими? Възможно ли е Болесовият да е отишъл при нея след кървавия си провал? И двамата да действат в съюз?
Неприятна теория. Ингрей изведнъж се сети, че предположението — или подвеждането? — за Изтокдом като източник на заклинанието му беше изказано от Халлана.
— Времето… времето прави тази теория несъстоятелна.
Уенцел изсумтя и заби поглед между ушите на коня си.
— Разбрах, че свещената е оставила писмо. Ти прочете ли го вече?
„Проклет да си, Жеска!“ И онази клюкарка, надзирателката. Какво още беше научил Уенцел?
— Халлана го даде на лейди Аяда. Запечатано.
Уенцел махна с ръка, един вид „не ме говори глупости“.
— Сигурен съм, че знаеш как да разрешиш такъв проблем.
— Ако беше обикновена кореспонденция — да. Но това писмо е от храмова магьосница. Не ми се мисли какво може да се случи на писмото — или на мен, — ако се опитам да го отворя. Току-виж избухнало в пламъци например. Дори да го предам на Хетвар, пак ще възникнат проблеми. Най-малкото ще му е необходим друг храмов магьосник, за да го отвори. И ми се струва, че дори за кралския печатник ще е трудно да придума магьосник да отвори тайно писмо, предназначено за ръководителя на собствения му орден.
— Незаконен магьосник тогава. — И при киселия поглед на Ингрей побърза да допълни: — Стига де, сам знаеш, че Хетвар може да намери такъв — ако реши.
— Ако това умножаване на хипотетични магьосници продължи, ще трябва да ги увесим на таванските греди като шунка, за да има място за всички. — Макар че, неохотно си напомни Ингрей, тепърва трябваше да се намери обяснение за неговото заклинание.
Уенцел кимна недоволно, после се умълча.
— Като шунка, казваш… — рече накрая. — Да знаеш, че не те бива за лъжец, братовчеде. Просто никой не е толкова глупав, че да те обвини в лъжа. Това навярно ти е създало невярна представа за това ти умение. — Гласът му се втвърди. — Какво точно стана в онази стая на горния етаж?
— И да имам още нещо за докладване, мой дълг е да го докладвам най-напред на лорд Хетвар.
Веждите на Уенцел се покатериха чак до косата му.
— Сериозно? Най-напред, и в същото време… още не? Видях писмата ти до Хетвар. Нещата, които липсват в тях, непрекъснато се умножават. Леопарди. Магьосници. Странни шумни кавги. Почти фатални речни каскади. Твоят романтичен Жеска дори твърди, че си се влюбил — това също липсва в писмата ти, макар тази липса да е по-разбираема.
Ингрей се изчерви.
— Писмата могат да се изгубят. Или да бъдат прочетени от недружелюбни очи. — И изгледа графа многозначително.
Уенцел само изхъмка и временно насочи вниманието си към коня — двамата с Ингрей се разделиха да заобиколят една голяма локва. Когато отново се озоваха стреме до стреме, графът каза:
— Приеми извиненията ми, ако ти се струвам твърде настоятелен. Просто рискувам да загубя твърде много.
Ингрей отвърна с насилена бодрост:
— Аз пък, от своя страна, вече изгубих всичко. Графе.
Уенцел опря юмрук до гърдите си в знак, че си е заслужил ужилването. Но добави тихо:
— Само че аз имам и жена.
Сега беше ред на Ингрей да замълчи засрамен. Това, че бракът на Уенцел беше уреден и засега още безплоден, не означаваше, че е лишен от любов. И от двете страни. Вярно, начинът, по който принцеса Фара бе изоставила придворната си дама, говореше за силна ревност, каквато не можеше да се роди от отегчено безразличие. А и дъщерята на свещения крал сигурно беше безценна награда в очите на един толкова грозноват млад мъж, въпреки знатния му ранг.