— Освен това — вече по-бодро подхвана Уенцел — да те изгорят жив е изключително болезнена смърт. Не я препоръчвам. Мисля, че липсващият магьосник може да се окаже заплаха и за двама ни, дори само заради това. Защото знае много неща, които не би трябвало да знае. И ние трябва да го намерим първи. Ако се окаже, че не представлява някаква, хм, лична заплаха, с радост ще го предам в ръцете на Хетвар.
А ако магьосникът се окажеше опасен, какво смяташе да направи Уенцел? И, богове пет, как?
— Дори да оставим настрана всички въпроси на честта и дълга, такъв арест просто не би бил по силите ми, без значение дали действам като частно лице, или иначе.
— Ами ако ти беше по силите? Не искаш ли пръв да се докопаш до тази информация?
— С каква цел?
— Оцеляване.
— Аз и така оцелявам.
— Оцеляваше — в минало време. Но твоето оправдаване от страна на Храма отчасти зависи от една гаранция за сигурност, която вече я няма.
Ингрей го изгледа нащрек.
— Какво имаш предвид?
Устните на Уенцел се изкривиха в усмивка.
— Бих могъл да се досетя дори само по новия начин, по който усещаш мен, но не ми е необходимо, защото го виждам. Твоето зверче си кротува в теб, по силата на отдавнашен навик, ако не друго, но нищо не го задържа и трябва само да го повикаш. Рано или късно някой храмов свещен с висока чувствителност ще го забележи, или пък ти ще стъпиш накриво и сам ще се разкриеш. — Гласът му стана нисък и напрегнат. — Има и други алтернативи, различни тази да си отрежеш ръката, защото те е страх от юмрука ти, Ингрей.
— Ти пък откъде знаеш?
Този път колебанието на Уенцел се проточи.
— Библиотеката на замък Конскарека е забележителна — подхвана накрая. — Сред предците ми е имало събирачи на знание, а поне един е бил сериозен учен. Там има документи, каквито със сигурност не се намират никъде другаде, някои от тях са на стотици години. Неща, които храмовите служители на стария Одар не биха се поколебали да изгорят. Най-невероятни свидетелства на очевидци — подсети ме някой път да ти разкажа, звучат направо като приказки. Достатъчно интересни да накарат едно момче, което не си пада много по книгите, да чете още и още. А по-късно — да чете все едно животът му зависи от това. — Погледна Ингрей в очите. — Ти си се справил с проблема си, като си избягал далеч от всяко знание, като си го отрекъл. Аз направих обратното — зарових се в книгите. Кой според теб се справя по-добре засега?
Ингрей въздъхна.
— Даваш ми много храна за размисъл, Уенцел.
— Ами помисли тогава. Но този път не обръщай гръб на истината, умолявам те. — И добави по-меко: — Не обръщай гръб на мен.
„Как ли пък не. Не бих посмял“.
Кортежът стигна до каменист брод. За щастие водата не беше толкова бърза, колкото онази, която едва не го беше убила при първия брод, и Ингрей насочи вниманието си към това да преведе всички живи и здрави през реката. Една миля по-нататък фургонът едва не затъна в разкалян участък от пътя, после пък конят на един от гвардейците окуця, след като му падна подкова. После, по време на кратка почивка, колкото да напоят конете, двама от свитата на Болесо се сбиха — някаква тлееща лична кавга, която изригна отведнъж. Дори обичайното заплашително присъствие на Ингрей едва успя да я потуши и той обърна гръб на разтърваните побойници с тревога, която те за щастие сбъркаха с гняв, тревога какво ще стане следващия път, ако обикновените заплахи не свършат работа и се наложи да премине към действия.
Яхна коня си с по-застинало лице от всякога. Трябваше да признае, че Уенцел му е разбъркал мозъка на каша. От увъртанията на графа имаше острото усещане, че двамата се фехтуват в мрака и остриетата им мушкат по скрити мишени. И двамата криеха и разкриваха опасни тайни, нападаха и парираха… еднакво? „Мисля, че Уенцел крие повече“. В интерес на истината обаче Уенцел, изглежда, и разкриваше повече.
Доскоро Ингрей бе смятал, че странното заклинание е най-спешният му проблем. Мисълта, че в знанията на Уенцел може да се съдържат полезни отпратки към разрешаването на тази загадка, изглеждаше два пъти по-вълнуваща. Намекваше, че Ингрей може би си има работа със съюзник. И не по-малко, че може да си е намерил незнаен враг. Или пък, как и защо Уенцел смяташе незаконните магьосници за дребно неудобство, с което лесно можеш да се оправиш? Погледна към челото на кортежа, където яздеше графът, достатъчно далеч да не го чува никой, и разпитваше един от хората на Болесо. Гвардеецът беше едър мъж, но раменете му бяха свити, все едно се опитваше да изглежда по-дребен.
Уенцел беше подхвърлил няколко примамки на Ингрей, но не новата загадка, а старата не му даваше мира, разпъваше го между страха и любопитството. „Какво знае Уенцел за баща ми и за майка си, което не знам аз?“