Волска ливада беше по-голям град от Червени яз, но кортежът на Болесо беше посрещнат в просторния му каменен храм със скромна церемониалност, изглежда, най-вече защото градът се беше обърнал на лудница покрай подготовката за по-големите събития на следващия ден. Ингрей с огромно облекчение предаде отговорността за трупа и свитата му на Уенцел, който на свой ред ги предаде на своя мрачен сенешал, шумната група храмови свещени от Изтокдом и удивително големия брой царедворци и чиновници. Принцеса Фара и свитата й, с облекчение научи Ингрей, щели да ги чакат в столицата. Още не се беше стъмнило съвсем, когато Ингрей и неговите гвардейци се метнаха отново на конете си и последваха със затворничката Уенцел по лъкатушните улици.
На минаване покрай един претъпкан площад Уенцел дръпна юздите на коня си и Ингрей спря до него. Откритият пазар още не се беше раздигал, вероятно заради царедворците и техните свити, които пристигаха за последната част от погребалната процесия на Болесо. Отначало Ингрей не разбра какво е привлякло вниманието на Уенцел и проследи погледа му покрай шумните сергии до един ъгъл, където свиреше цигулар — шапката му бе оставена приканящо в краката му. Вярно, цигуларят беше по-добър от повечето улични музиканти и мекият звук на инструмента му изпълваше златистия вечерен въздух със странна жалостива мелодия.
След малко Уенцел отбеляза:
— Това е много стара песен. Чудя се дали знае колко е стара? Свири я… почти правилно.
Стоя и слуша до края на песента. Нещо странно имаше в профила му. Напрегнат, но не от гняв или страх; по-скоро като на човек, който с мъка сдържа сълзите си заради неутешима и преголяма загуба. Уенцел изкриви лице, за да прогони напрежението, и подкара коня си, без да се обръща, дори не изпрати човек да подхвърли монета в шапката, макар че цигуларят погледна с оклюмала надежда след групичката богаташи.
Най-после стигнаха до голямата къща, която Уенцел беше наел или изискал, в квартал на богати търговци. Лъскави медни розетки с гравирани слънца красяха масивното дърво на входната врата. Ингрей предаде коня си на Жеска, преметна през рамо дисагите си и изчака лейди Аяда и младата й надзорница да се качат на горния етаж след слугинята. Ако се съдеше по напрежението, с което се поздравиха, слугинята познаваше Аяда отпреди. Слугите на Конскарека, изглежда, смятаха справедливостта по случая на Аяда за също толкова притеснително съмнителна, колкото я смяташе и техният господар.
Преди да се оттегли, за да прегледа множеството съобщения, пристигнали по време на отсъствието му, Уенцел каза тихо на Ингрей:
— Ще вечеряме след час — тримата с Аяда. Нищо чудно това да е последната ни възможност за дълго време да разговаряме на спокойствие.
Ингрей кимна.
Заведоха го в малка стая на последния етаж, където вече го чакаха леген и стомна с гореща вода. Явно го бяха настанили в слугинска стая, но пък усамотението беше добре дошло за Ингрей. Слугите на Конскарека сигурно бяха настанени в някое още по-лошо спално помещение или дори в плевника при тази квартирна криза, а Жеска и неговите хора едва ли можеха да се надяват и на толкова. Ингрей се надяваше, че поне готвачката на Конскарека ще ги утеши в някаква степен.
Изми се долу-горе добре, предвид обстоятелствата. Гардеробът му беше твърде ограничен, за да му се чуди дълго — носеше си дрехи за езда, а не за официална вечеря. Измит и облечен, той се замисли за изкушенията на кревата, но се отказа, защото легнеше ли, можеше и да не събере сили да стане. Вместо това слезе по тясното стълбище с намерението да огледа къщата и после улицата, а защо не да нагледа и Жеска, ако конюшнята се окажеше близо. Още на следващата площадка обаче спря, понеже чу гласа на Уенцел в коридора, и тръгна натам.
Уенцел говореше на надзирателката на Аяда — тя го слушаше уплашено, ококорила очи. Щом чу стъпките на Ингрей, графът се обърна и отпрати жената — тя приклекна в реверанс и хлътна в една врата, която сигурно водеше към стаята на Аяда. Уенцел тръгна с Ингрей към стълбището и му даде знак да мине напред, но на приземния етаж се извини, че трябвало да обсъди нещо с иконома си.
Ингрей излезе в здрача и тръгна да обикаля къщата. Обиколката го доведе обратно до входната врата и там портиерът го предаде на друг слуга, който го заведе в стая на втория етаж. Не беше голямата трапезария, която почти беше достойна за графско имение, а малък салон за закуска с изглед към кухненската градинка и соколарниците. Вратата беше масивна и добре щеше да заглушава гласовете им, прецени Ингрей. Малката кръгла маса беше сервирана за трима.