Аяда пристигна, придружена от надзирателката си, която приклекна пред Ингрей и излезе. Аяда беше с рокля от бледожълта вълна и ленена риза отдолу — скромно моминско облекло, макар Ингрей да подозираше, че дантелената яка има най-вече за цел да скрие позеленяващите синини по гърлото й. Уенцел дойде веднага след нея — и той се беше преоблякъл в по-хубави дрехи от онези, с които беше яздил. И по-чисти. На Ингрей му се прииска и неговите дисаги да му бяха предложили по-добър избор, а не според степента на вмирисаност.
По знак на Уенцел Ингрей си спомни за дворцовите си маниери и помогна на лейди Аяда да се настани на стола си, после и на Уенцел, преди сам да седне. Всичките на равно разстояние един от друг, като основата на нестабилен триножник. Слуги, очевидно инструктирани предварително, се разтичаха около тях, сервираха покрити блюда и дискретно се изнизваха. Поне храната се оказа хубава, макар и по селски семпла — кнедли, боб, печени ябълки, пълнени яребици, сосове и подправки, гарафи с три вида вино.
— А — измърмори Уенцел, когато вдигна един сребърен похлупак и видя пушения бут отдолу. — Дали ще е безопасно ти да го нарежеш, лорд Ингрей?
Аяда примигна стреснато. Ингрей отвърна на Уенцел със същата насилена усмивка и наряза месото. След това пъхна ръце под масата, за да издърпа реверите си върху превръзките на китките. Изчака Уенцел да подхване разговора, в резултат на което мълчанието проточи, докато тримата се занимаваха с храната.
Накрая Уенцел отбеляза:
— До мен стигаха само разкази от втора ръка за неприятните събития в Брезовлес, които доведоха до смъртта на баща ти и твоето… знаеш. Слухове — неясни и раздути. И със сигурност непълни, ще ми разкажеш ли цялата история?
Ингрей, който се беше подготвил за още въпроси относно Халлана, се поколеба смутено, после повика спомените си. От години ги беше заточил в мълчание, а ето че сега за трети път в рамките на една седмица ги разказваше на глас. Разказът му ставаше по-гладък с всяко повторение, сякаш думите бавно изместваха самата случка, дори и в собственото му съзнание. Уенцел дъвчеше, слушаше и се мръщеше.
— Твоят вълк е бил различен от вълка на баща ти — каза той, когато Ингрей довърши описанието на вълчата треска, обхванала ума му и преляла се последвалите седмици на треска.
— Ами, да. Първо, моят не беше болен. Или поне… не от същото. Тогава се чудех дали и животните боледуват от припадничавата болест или от други някакви болести на ума.
— Как се е сдобил с него ловецът на баща ти?
— Не знам. Починал, преди да се съвзема достатъчно, за да го питам каквото и да било.
— Хм. Защото аз чух… — известно ударение върху последната дума и многозначителна пауза, а после: — че първоначално за теб е бил предвиден друг вълк. Че бесният вълк е убил другаря си от глутницата един ден преди ритуала. И че новият вълк бил намерен през нощта да клечи пред клетката на болния.
— Значи си чул повече, отколкото е било казано на мен. Възможно е да е било и така, не знам.
Уенцел затропа с лъжицата си по масата — леко, бързо и неспокойно — после, изглежда, осъзна какво прави и я остави.
Ингрей добави:
— Майка ти каза ли ти нещо за твоя жребец? Онази сутрин, когато си се събудил променен?
— Не. Същата сутрин тя почина.
— Не ми казвай, че е починала от бяс!
— Не. Но често мисля за смъртта й и се чудя. Майка ми загина при падане от кон.
Ингрей сви устни. Аяда се ококори.
— Конят също умря при злополуката — добави Уенцел. — Счупил си крака. И конярят му прерязал гърлото… или така поне казваха. Докато започна да си задавам въпроси за това — след известно време, — мама отдавна беше погребана, а конят заклан и … каквото там става с мъртвите коне. Много пъти медитирах на гроба й, но там няма остатъчна аура, която може да се усети. Никакви призраци, никакви отговори. Смъртта й беше жесток удар за мен, толкова скоро — само четири месеца след смъртта на баща ми. Приликите между моя и твоя случай не ми убягнаха, Ингрей, но и да са се забъркали в нещо братът и сестрата Вълчаскала, ако са действали заедно с някаква известна само на тях цел, на мен никой нищо не ми каза.
— Или пък не заедно, а един срещу друг — предположи замислено Аяда. — Като два съперничещи си замъка, на двата бряга на Стръв, и всеки иска кулата му да е по-висока.
Уенцел разпери ръка да признае, че предположението й не е лишено от смисъл, макар свъсената му физиономия да говореше, че лично той не го приема.
— За всичкото това време няма начин да не си си изградил свои теории, Уенцел — каза Ингрей.