Уенцел сви рамене.
— По-скоро догадки, предположения, фантазии. Превърнаха се в идея фикс, особено нощем, докато цялото това чудене не ме изтощи физически.
Ингрей подгони последната кнедла в чинията си и каза с по-тих глас:
— Тогава защо не дойде при мен?
— Ти замина за Дартака. На постоянно изгнаничество или така поне се говореше. После семейството ти съвсем ти изгуби следите. Като нищо можеше и да си умрял, защото никой не беше чул обратното.
— Да, но по-късно? Когато се върнах?
— По всичко личеше, че си открил за себе си безопасно място под закрилата на Хетвар. По-безопасно с оправдателната ти присъда, отколкото аз с моите тайни. Завиждах ти за това. Щеше ли да ми благодариш, ако те бях хвърлил отново в съмнения и тревоги?
— Сигурно не — неохотно призна Ингрей.
На вратата се почука. Аяда се стресна, но Уенцел само извика:
— Влез!
Икономът му отвори, колкото да пъхне глава, и каза притеснено:
— Писмото, което очаквахте, пристигна, милорд.
— А, добре. Благодаря. — Уенцел избута стола си назад и стана. — Извинете ме. Няма да се бавя. Вие продължавайте. — И махна към сервираните блюда.
Щом Уенцел излезе, двама слуги влязоха да вдигнат празните чинии и да поднесат нови ястия, да долеят гарафите с вино и вода, след което се оттеглиха със също толкова мълчаливи поклони. Ингрей и Аяда останаха сами. Занадигаха похлупаците — видът на плодовете и сладките проясни лицето на Аяда.
Ингрей погледна към затворената врата и попита:
— Дали принцеса Фара знае за животното на Уенцел, как мислиш?
Тя огледа парче намазан с мед марципан и го лапна, преди да отговори. Смръщеното й чело не беше от прекалено сладкото, поне според Ингрей.
— Това би обяснило някои неща, които досега не разбирах. Отношенията им ми се струваха странни, макар да не очаквах, че такъв високопоставен брак ще е същият като на майка ми. Като браковете на майка ми — и единия, и другия. Колкото и да е грозен, мисля, че Фара иска да е влюбен в нея. И да го показва по по-изискан начин.
— Той не е ли изискан?
— О, винаги се е държал учтиво, поне пред мен. Хладен и любезен. Така и не разбирах защо принцесата изпитва известен страх от него — той никога не й посягаше, дори не й повишаваше тон. Но ако е било страх за него, а не… а не просто от него, може би това обяснява нещата.
— А той влюбен ли е в нея?
Тя се намръщи още повече.
— Трудно е да се каже. Толкова често е в лошо настроение, толкова откъснат от всичко и мълчалив, понякога с дни. Понякога, когато в замъка идваха гости, сякаш се събуждаше, разговаряше, шегуваше се — той всъщност е изключително начетен човек. Само че тук, само за една вечер, го чух да говори с теб повече, отколкото съм го чувала да говори някога със съпругата си на трапезата. Но пък ти… ти го интересуваш по начин, по който тя не би могла. — Очите й се плъзнаха към него, после настрани и той разбра, че Аяда изпробва вътрешните си сетива.
„Същото важи и за теб сега“, даде си сметка Ингрей.
— Той разполага с твърде ограничено време, за да се погрижи за собствената си безопасност в тази нова ситуация. Може би това обяснява защо пришпорва толкова нещата. Пришпорва ги… не мислиш ли? — Ингрей поне се чувстваше пришпорен.
— О, да. — Тя се умълча замислено. — Или пък се е отприщил след дълго възпиране. С кого е можел да разговаря за това преди? Преди нас? Притеснен е, да, но също и… Не знам. Развълнуван? Не… по-сложно е от това. „Радостен“ със сигурност не е точната дума. — Тя изкриви устни.
— Не бих казал — сухо рече Ингрей.
Вратата се отвори и Ингрей погледна натам. Уенцел се връщаше. Настани се на мястото си и махна с ръка в знак на извинение.
— Уреди ли си нещата? — любезно попита Ингрей.
— Задоволително. Ако още не съм го споменал, позволи ми да те поздравя за бързината, с която изпълни задачата си, Ингрей. Изглежда, аз не ще мога да последвам примера ти, за съжаление. Най-вероятно ще те пратя напред с лейди Аяда утре, тъй като присъствието й в кортежа би било, хм, неуместно в последната му, парадна част. Ще маршируваме по целия път до Изтокдом, петимата богове да са ми на помощ.
— Къде в Изтокдом ме пращат? — напрегнато попита Аяда.
— Този въпрос още не е решен. До утре сутринта би трябвало да знам. Няма да е на най-лошо място, ако успея да се наложа. — Той я погледна изпод спуснатите си клепачи.
Ингрей ги изгледа, събрал смелост да отпусне сетивата си отвъд зрението.
— Вие двамата сте различни един от друг. Твоят звяр е много по-тъмен, Уенцел. Или нещо такова. Нейната котка ми навява мисли за шарена сянка, но твоят… е много надълбоко. — Отвъд границите на възприятията му.