— Според мен нейният леопард е бил в чудесна форма — каза Уенцел и се усмихна на Аяда, сякаш да я увери, че думите му са добронамерени. — Силата му е свежа и чиста. Всеки воин от Лесовете би се гордял да го има, ако по онова време е имало клан Леопардоводърво например…
— Но аз към жена, а не воин — каза Аяда.
— Жените от Старите лесове също са приемали свещени животни. Не знаехте ли?
— Не! — В очите й грейна интерес. — Наистина?
— Е, рядко като воини, макар винаги да е имало по няколко, които се наричали така. Някои от племената ги използвали за знаменоски и били ценени над всички жени. Но имало и втори вид… друг вид създадено свещено животно, което жените по-често приемали в себе си. Е, относително по-често, защото, първо, те били много по-редки.
— Знаменоски? — повтори със странен тон Аяда.
— Създадени? — повтори Ингрей.
Устните на Уенцел се извиха нагоре като на рибар, който предусеща улова си.
— Воините от Лесовете били създавани, като душата на жертвеното животно се изпращала в човек. Но нещо друго било създавано, когато душата на животно бивала пожертвана в друго животно.
Аяда тръсна глава сякаш да дойде на себе си и каза:
— Дали Болесо не се е опитвал да… Чакайте, не.
— Все още не съм разгадал напълно какво е смятал, че прави Болесо, но ако се е водел по слухове за тази стара магия, значи я е разбрал погрешно. Животното бивало пожертвано, в края на живота си, в тялото на младо животно, винаги от същия вид и пол. И цялата му мъдрост и обучение преминавали в младото животно. А после, в края на своя живот, то също бивало пожертвано в друго. И то в друго. И така нататък. Натрупвала се изключителна житейска плътност. И — на даден етап по веригата, след пет, шест или десет поколения — то вече се превръщало в нещо повече от животно.
— В, хм… в животински бог? — предположи Аяда.
Уенцел разпери ръце.
— В някакъв смисъл — може би. Някои казват, че боговете са точно това — целият живот на света изтича към тях през портите на смъртта. Те натрупват всички ни в себе си. Но боговете са едно дори по-странно повторение, защото поглъщат, без да разрушават, и стават все повече Себе си с всяко включено допълнение. Великите свещени животни са били нещо различно.
— Колко време е било необходимо, за да се създаде такова животно? — попита Ингрей. Сърцето му биеше бързо; съзнаваше и че дишането му се е учестило. Знаеше и че Уенцел го е забелязал. „Защо така изведнъж се уплаших от детската приказка на братовчед си?“ Самата му кръв сякаш ръмжеше от чутите думи.
— Десетилетия… поколения… столетия понякога. Били високо ценени, защото като животни били питомни и възприемчиви, и неестествено интелигентни. Разбирали човешката реч. Но пък тази велика приемственост страдала и от постоянно износване, и то не само заради обикновени несполуки. Защото когато мъж или жена от Лесовете приемели в душата си велико животно, се превръщали в нещо повече от воини. Ставали по-велики и по-опасни. Много малко от най-старите и най-добри същества останали непожертвани под натиска на Одаровото нашествие. Много били пожертвани преждевременно само за да бъдат спасени от дартакийските войски. Храмовите служители на Одар ги избивали, без да се замислят, от страх в какво биха могли да се превърнат. Или в какво могат да превърнат нас.
— Магьосници? — задъхано прошепна Аяда. — Магьосници-лесовници? В това ли е искал да се превърне Болесо?
Уенцел махна с ръка.
— Дайте да не смесваме терминологията. Един магьосник, същ — или несъщ, ако е незаконен и необвързан със строгите правила на Храма — е обладан от стихийно създание на хаоса, свещено за Копелето, и магията, която извлича от това създание, по същността си е разрушителна. Такива демони са обвързани в равновесието между света на материята и света на духа. Старите племена също са имали такива магьосници, със свои собствени традиции и правила под закрилата на белия бог. Великите свещени животни са били от този свят и никога не били попадали в ръцете на боговете. Не са били част от техните сили. Не са били и разрушителни всъщност. Били са си изцяло феномен на Лесовете. Макар магията им да е била магия на ума и духа, те можели също да влияят на тялото, което контролират умът и духът. Животинските шамани имали различни традиции от традициите на племенните шамани, при това различни дори в рамките на един и същи клан. Това е едно от многото несъгласия, които ни отслабили пред лицето на дартакийското нашествие. — Уенцел се смръщи, замислен за тази древна грешка.
— О — промълви Аяда.
Ингрей усети как кръвта се отцежда от лицето му. Все едно крепостните стени вътре в главата му изведнъж бяха започнали да се ронят под разяждащите ручейчета на казаното от Уенцел. „Не. Не. Това са глупости, измишльотини, стари детски приказки, Уенцел си прави някаква гадна шега с мен, да види колко мога да преглътна“. Вместо това прошепна: