— Как?
— Питаш как е дошъл този мъдър вълк при теб ли? — Уенцел сви рамене. — Това и аз бих искал да знам. Когато Одар Великия — устата му се изкриви ядно — изтръгнал сърцето на Лесовете при Кървавополе — а там било най-важното светилище на Светодърво, преди то да бъде осквернено окончателно — дори и той не успял да избие всички. Част от душевоините и шаманите не присъствали на ритуала, по случайност или просто закъснели. Така че доста от тях избегнали засадата.
Аяда го изгледа още по-пронизващо. Уенцел продължи:
— Дори последвалите век и половина гонения не успели да изкоренят напълно знанието, макар и не поради липса на усърдие. Оцелели отломки, макар и много малко от тях в писмен вид, като онези в библиотеката на замък Конскарека — вярно, те били нарочно издирени от някои мои предци, но все са били издирени отнякъде. Но в далечните райони, в блатата и планините, в бедните селца — Кантоните рано се освободили от дартакийското иго — традициите, ако не и мъдростта зад тях, оцелели още дълго. Предадени от поколение на поколение като тайни семейни или селски ритуали и постепенно подяждани от незнанието. Онова, което дори Одар не успял да направи, го направило времето. Не мислех, че някое велико животно се е запазило след безмилостната ерозия на столетията. Но изглежда, са останали поне… две. — Синият му поглед прониза Ингрей.
Ингрей усещаше мислите си като трескави лапи, които стържат с нокти по пода на клетка. Успя да издаде само някакъв нечленоразделен звук.
— За твое успокоение — продължи Уенцел — това поне обяснява дългия ти делириум. Твоят вълк е бил много по-мощна намеса в душата ти от простичките същества на баща ти или на Аяда. Четиристотингодишен… това изглежда невъзможно, защото на колко вълчи поколения се равнява? И все пак… — Погледът му се напрегна. — „Много надълбоко“ наистина. Добро описание. Душевоините с лекота овладявали зверовете си, защото обикновените животни охотно отстъпвали контрола на по-могъщия човешки ум. В Старите лесове избраният да приеме велико животно минавал през продължителна подготовка и обучение, подпомаган и насочван от други в същото положение. А не го изоставяли сам да намери пътя си — да се препъва опипом, обладан от страх и съмнения, на крачка от лудостта. Нищо чудно, че си видял единствения изход в това да осакатиш възможностите си.
— Осакатен ли съм? — прошепна Ингрей. „И що ли за изрод щях да съм, ако не бях?“
— О, да.
Аяда се обърна към Уенцел и попита многозначително:
— А вие?
Той разпери ръце.
— В по-малка степен. Аз си имам своето тегло.
„В колко по-малка степен, Уенцел?“ Ио Ингрей не беше толкова развълнуван от подозрението, че може би е открил източника на заклинанието си, колкото от мисълта, че може би е открил свой образ-подобие.
Уенцел се обърна към него.
— В твоя случай незнанието е било от полза. Ако от Храма са подозирали що за същество носиш в действителност, едва ли щяха да те опростят толкова лесно.
— Никак не беше лесно — измърмори Ингрей.
Уенцел се поколеба, сякаш обмисляше нещо ново.
— Наистина. Да обвържеш велик звяр едва ли е било лесна задача. — Усмивка на уважение и дори на боязън изкриви устата му и той впери поглед в свещите, които горяха в средата на масата. — Става късно. Утре сутринта ни чака много работа. За известно време ще трябва да се разделим, но, Ингрей, умолявам те — опитай се да не привличаш вниманието към себе си, докато не поговорим пак.
Ингрей едва смееше да диша.
— Мислех си, че вълкът ми е само кладенец от насилие. Гняв, разрушение, убийства. Какво друго може той… бих могъл да правя аз?
— Това е следващият урок. Ела да поговорим, когато стигнем в Изтокдом. Междувременно, ако ти е мил животът, пази си тайните… и моите. — Уенцел се изправи уморено — ясен знак, че както вечерята, така и разкритията са свършили. Ингрей, който и без това се чувстваше зле, нямаше нищо против.
9.
Креватът изскърца оглушително в нощната тишина, щом Ингрей седна и стисна ръце върху коленете си. Вглеждането в себе си беше почти забравен навик, потулен от страх с какво може да го сблъска. Сега, най-сетне, той обърна възприятията си навътре.
Проби си път през лишения от конкретна причина страх, като през позната до болка мъгла. Избута встрани вейките на самозаблуда, спуснали було пред вътрешния му взор. Вече нямаше нито време, нито търпение да се занимава с тях. Преди беше мислил за своя вълк като за някакъв възел под стомаха си, като за киста, като за допълнителен орган, който не функционира. Възела, вълка сега го нямаше там. Нямаше го и в сърцето му, и в ума му, макар че да се опита да погледне в собствения си ум беше като да се опита да види тила си. Звярът наистина беше пуснат. Само че… къде?