В кръвта ми е, осъзна той. Не част от него, а навсякъде в него. Двамата бяха едно. Не можеше да бъде изтръгнат лесно, като да си отрежеш ръката или да си извадиш око, не, такава тривиална ампутация не би помогнала.
И тогава му хрумна една възможна причина защо блатните хора практикуваха особените си кървави жертвоприношения, значение, изгубило се в дълбините на времето и за самите тях. Блатните хора бяха отдавнашни врагове на Старите лесовници. Бяха се сблъсквали с душевоините и животинските шамани на горските племена в битки и набези по границите на блатата си от незапомнени столетия — вземали бяха пленници и сред тях навярно такива, които е било твърде опасно да задържиш. Дали древните ритуали на източване на кръвта не бяха имали и по-прагматична цел?
Възможно ли бе обикновеното физическо разделяне — на кръвта, от тялото — да е водело и до духовно такова? На греха от душата?
Отричането, изглежда, накрая водеше до обикновена локва кръв. Повече от хладно любопитство, отколкото от друго някакво чувство, Ингрей разрови дисагите си и извади навитото въже. Извади и ножа и ги остави на юргана до себе си, после погледна нагоре, към потъналите в сенки тавански греди. Да, можеше да се направи, последната и окончателна саможертва. Да стегне здраво глезените си, да се издърпа нагоре и да върже възел. Да увисне с главата надолу. Да вдигне наточеното острие към гърлото си. Би могъл да източи вълка си в горещ ален поток, да сложи край на паразитния му живот, тук и сега. Да се освободи от цялата зараза в едно необратимо „не“.
„Мога да отрека тъмната сила“. Като пристъпи в един абсолютен мрак.
И да повлече и душата си, откъсната от боговете, да избледнее тихо в забвение, както уж изтлявали откъснатите и прокълнати призраци? Или пък — ако бе сгрешил за ритуала — щеше ли изгубеният му дух, подсилен от тази незнайна сила, да се превърне в нещо… друго? Нещо, което в момента не би могъл дори да си представи?
Уенцел знаеше ли в какво?
Всички примамки, които му беше размахал младият граф, цялата стръв, бяха достатъчно доказателство какво мисли Уенцел за Ингрей. „В неговите очи аз съм плячка. А той е ловецът“. Можеше да лиши Уенцел от улова му.
Стана, протегна се, опипа гредата, преметна въжето през нея, после пак седна и се загледа в полюляващите се в сенките краища. Докосна ги. Мислите му бяха хладни и далечни и въпреки това ръката му трепереше. Толкова много кръв на пода щеше да отвори доста работа на някой нещастен и ужасен слуга. Или пък щеше да се просмуче през дюшемето и да прокапе от тавана на долната стая? И да съобщи за случката горе с тихи капки в тъмното по нечия възглавница или заспало лице? „Това гръмотевица ли беше, покривът ли прокапа?“ Докато не запалят свещ и яркият й пламък не разкрие червен дъжд. Дали щяха да се разнищят?
Дали отдолу не беше стаята на лейди Аяда? Опита се да си представи коридорите и къде точно се пада вратата, в която бе хлътнала младата й надзирателка. Може и да беше отдолу. Е, едва ли имаше значение.
Стоя така дълго, едва си поемаше дъх, на крачка от решението.
„Не“.
Кръвта му викаше за Аяда, но не по този начин. Замисли се за малкото чудо на усмивката й. Не обичайната леко изнервена и учтива усмивка, с която го удостояваха повечето жени, усмивка, която така и не стигаше до очите им. Наистина, Аяда като че ли беше единствената, която можеше да му се усмихне с очите си, без страх. Без зле прикрито отвращение. Ако прикриваше нещо, то бе необяснимата за него радост при вида на нещо приятно за окото. Неговият вълк не беше по-малко потенциално опасен за нея, отколкото за всички други жени, които не смееше да погледне и още по-малко да докосне, тя не беше защитена от него, не… тя беше нещо съвсем друго, съвсем неочаквано. Тя беше също толкова опасна за него, колкото и той за нея.
Тази мисъл причини много странни неща на сърцето му. Той презрително отхвърли разните поетични изрази — сърцето му не подскочи, нито спря, нито пък, най-малкото това, затанцува. Продължи да си бие в гърдите му както обикновено, макар и малко по-бързо и напрегнато сякаш. Той ли нещо не беше в ред, щом така му допадаше това странно, опасно усещане? Не беше точно приятно. Не точно. Но онова, което му допадаше в мрака на мечтите, не беше онова, което повечето познати му мъже описваха като приятно, когато се хвалеха с любовните си похождения. От известно време беше наясно с това.