Ръката му се дръпна назад и се стисна в юмрук.
„И ако избера да не те събуждам с червен дъжд, Аяда, тогава какво?“
Беше стигнал до края на пътя на отрицанието. Не можеше да продължи по него, без да се удави в собствената си кръв. „Мога да избирам между три неща“. Да нагази в червеното тресавище и да не изплува. Да крее в безстрастие и безделие като преди — макар да беше сигурно, че нито приливът на събитията, нито безмилостният Уенцел биха го оставили още дълго да тъне в парализата си. Или… би могъл да се обърне кръгом и да тръгне по другия път.
„И какво по-точно означава това, стига да не означава, че мислите ми окончателно са затънали в поетическа кал?“ Стаичката беше толкова тиха, че чуваше туптежа на кръвта в ушите си като животинско пъхтене.
Да спре да отрича себе си и вместо това да отрече другите — би ли могъл? Изпробва думите наум: „Не, не сте прави, всичките, Храмът и дворът, и хората по улиците. Всичките грешите. Аз не съм… не съм… какво?“ И само в този ред ли можеше да мисли, да крещи „не“, „не“, и толкова? Навик, какво да го правиш.
„Но ако се обърна и тръгна по другия път… не знам къде води той. Нито къде свършва“.
„Нито кого мога да срещна по него“. Тази мисъл го притесни повече от ножа, въжето и обладаната кръв заедно.
„Макар че много бих се изненадал, ако открия по него по-тъмно тъмно от това“.
Стана, пъхна ножа в канията, прибра и въжето. Съблече се и се пъхна под слугинския юрган. Постелките може да бяха стари, изтънели и нашарени с кръпки, но пък бяха чисти. Богаташкият дом предоставяше подобен лукс дори на слугите си.
„Не знам къде отивам. Но прекрасно съзнавам колко съм уморен от всичко дотук“.
След съвсем кратка и посветена изцяло на делови въпроси среща с Уенцел рано сутринта Ингрей пое на път със своята затворничка. Войниците на Хетвар все така ги придружаваха, доволни, че вече не се грижат за един мъртъв принц, дузина настръхнали придворни и камарите им багаж. Ингрей беше изпратил по живо по здраво дори и младата посветена, придружавала Аяда в последната отсечка от пътя — мястото й бе заето от жена на средна възраст от прислугата на Конскарека. Малката кавалкада напусна долината на Волска ливада със сипването на деня и пое по лъкатушните пътища през богатите низини във владенията на графство Еленовшип.
Ингрей пришпори коня си напред и без възпитани увъртания даде знак на Аяда да го последва. И за миг не престана да усеща пронизващия поглед на Жеска в гърба си. Нека си гледа, реши той, стига да не чува какво си говорят.
Тази сутрин Аяда бе необичайно бледа и сдържана, с тъмни сенки под очите. Отвърна с усмивка на рязкото му кимване, но усмивката й беше кратка и потисната. Дали най-после не си беше дала сметка, че препуска към капан? Чак сега, когато беше късно?
— Не можем повече да караме така — да потъваме заедно, без да се опитаме дори да измислим нещо — твърдо започна той. — Ти отхвърли моя план. Да имаш по-добър?
— Бягството не е моята представа за „план“. — Тя го изгледа сърдито. — И откога „аз“ стана „ние“?
Той сви устни и не каза нищо. „Още откакто те зърнах в Глиганска глава, петимата богове да са ми на помощ“. Накрая въздъхна:
— В онази стая, на втория етаж в хана в Червени яз.
Тя сведе глава, сякаш в знак, че не иска да спори.
— Имаме общ проблем, извън твоите неприятности със закона — продължи той. — Коте.
— О, не е извън. Пале.
Устните му се усмихнаха по своя воля. Наистина ли се усмихваше толкова рядко, че да му се струва непривично?
— Граф Конскарека обеща да те защити поне със следното. Тази сутрин ми каза, че ще бъдеш настанена в негова къща в столицата и за теб ще се грижат негови слуги. По-добре от някоя тъмна килия в занданите край реката, а също и знак, струва ми се, че заговорът срещу теб още не се е задействал. Може би все пак имаме време.
— Той иска да ме държи наблизо — замислено рече Аяда.
— По молба на Уенцел лорд Хетвар ме е назначил за твой надзорник, докато трае домашният ти арест. — Нямаше нужда да споменава как му беше прескочило сърцето при тази неочаквана добра новина. — Ако се съди по писмото, което ми донесе пратеникът му, Хетвар също предпочита на първо време да не се мяркаш много-много пред хора.
Тя вдигна рязко очи.
— Което означава, че Уенцел иска и двамата да сме му подръка. Защо?
— Струва ми се… — Поколеба се. — Струва ми се, че в момента и той е притеснен. Толкова много неща се струпаха наведнъж покрай погребението и разстроената му съпруга като капак на хаоса около болестта на свещения крал и — Майката да не дава, — но най-вероятно и предстоящите избори. Очаква се Биаст и свитата му всеки момент да пристигнат в Изтокдом и принцът без съмнение ще привлече зет си в своята клика. А освен всичко това Уенцел трябва да се справя някак и с неестествените си тайни, стари и нови. И ако успее поне едно парченце от тази мозайка да държи настрана и в изчакване, докато дойде време да се занимае и с него, е, толкова по добре. За него. Колкото до мен, аз не смятам да си кротувам.